Рим и християнството

1. Христос не дойде на Земята да създава религия

2. Християнството бе превърнато в религия от евреите-фарисеи за завладяването на античната Римска империя

3. История на евреите в Римската империя

Между 14 и 68 г. сл. Хр. управляват последователно императорите Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, но, с изключение на първия, неспособни или психически неуравновесени да управляват Римската империя. Централната власт затъва в династични интриги, а политическият елит е тероризиран от своеволията на императорите. Особено при Нерон. Много летописи говорят, че пожарът в Рим през 68 г. е започнал от еврейския квартал. Попея, любовницата на Нерон е била свързана тайно от него в еврейски заговор и различни еврейски месии. Въпреки това системата, изградена от Октавиан Август, се оказва достатъчно устойчива и периодът преминава без сериозни сътресения. Границата в Германия е укрепена, продължава завоюването на Британия, Тракия (в 45 г. сл. Хр. при император Клавдий) и няколко нови източни провинции са присъединени към Империята. Едва през 60-те години се надига вълна от бунтове по периферията — в Британия, Армения, Юдея и по границата с Партия. Неспособността на Нерон да се справи с безредиците и общата му некомпетентност бързо стават очевидни и преторианската гвардия го отстранява. 69 г. ("годината на четиримата императори") преминава в гражданска война и начело на Империята за кратко застават императорите Галба, Отон и Вителий. Към края на годината Веспасиан затвърждава властта си като римски император.

Сервий Сулпиций Галба (на лат.: Servius Sulpicius Galba) е римски император от юни 68 г. до 15 януари 69 г. - близо половин година. Засяга интересите на градския плебс и лумпенпролетариите в Рим, като спира разходите за зрелища, и бързо настройва армията срещу себе си в резултат на своята стиснатост и строгост. Особено недоволни са преторианците, които не само не получават очакваните награди, но и са лишени от предишните си придобивки. Префектът Нимфидий Сабин прави неуспешен опит да замени Галба като император през 68 г., но е разкрит и екзекутиран. Съсипан от старческа немощ и болести, Галба е манипулиран от своите приближени, подтикващи го към недалновидни постъпки които провалят авторитета му.

В началото на януари 69 г. избухва бунт сред легионите в Германия, които настояват пред Сената за избор на нов император. Това позволява на императора да осъзнае собствената си непопулярност. В опит да стабилизира ситуацията, Галба избира за помощник и наследник Луций Калпурний Пизон, благороден сенатор, човек достоен за уважение, но без особено влияние извън знатните кръгове; общественото мнение отдава тази постъпка на страх, а преторианците остават отвратени.

Марк Салвий Отон (на лат.: Marcus Salvius Otho) е римски император в периода 15 януари – 16 април 69 г., годината на четиримата императори. Отон е бившият управител на Лузитания, и един от първите поддръжници на Галба, ядосан, че не той е назначеният на мястото на Пизон, се обединява с преторианците и е провъзгласен за император. Галба, който накрая решава да се срещне със своите противници (по това време е толкова слаб, че се налага да дойде на носилка), е заклан на Форума (15 януари 69). Отон принадлежи към старо етруско благородническо семейство от Ферентино, Етрурия. От младеж водел разпуснат и изнежен живот, а баща му го изгонил заради неговото лентяйство и прахосничество. Първоначално Отон изглежда като един от най-непредпазливите благородници от обкръжението на император Нерон. Близките му отношения с императора, оснававащи се на общите им интереси склонности и развлечения, са преустановени през 58 г. заради една жена — Попея, разделена от съпруга си, за да стане любовница на Нерон. Благоприличието изисквало Попея да бъде омъжена и, Нерон, считайки, че не би възникнал проблем, решава да я омъжи за приятеля си Отон. Той, обаче, се влюбва в Попея и когато императорът я извиква, отказва да я изпрати при него. След множество молби и заплахи от страна на Нерон, бракът е анулиран, а Отон е изпратен далеч от Рим, като управител на Лузитания (дн. Португалия). През следващите 10 години Отон остава в Лузитания и управлява с необикновена за времето си умереност. Когато през 68 г. съседът му Галба, легат и управител на Тараконска Испания, се разбунтува срещу Нерон, Отон го придружава в Рим. Възможно е това действие да се разглежда и като предизвикано от възмущението му към Нерон, но решаваща роля имат преди всичко личните му амбиции. Галба няма деца и Отон, поощряван от предсказанията на астролози, се надявал да го наследи. Но през януари 69 г. Галба му доказва, че тези негови надежди са били съвсем неоснователни, като осиновява сенатора Луций Калпурний Пизон, съвсем случайно избран на едно заседание. В това време легионите в Германия, начело с Вителий, отказват да положат традиционната клетва за вярност към Галба и обявяват бунт.

Авъл Вителий Германик (на лат.: Aulus Vitellius Germanicus), известен и само като Вителий е римски император от 16 април 69 до 22 декември на същата година.Той е син на Луций Вителий, консул и управител на Сирия по време на управлението на Тиберий. Вителий е консул през 48 г. и (може би в периода 60–61 г). проконсул в Африка. Бил е близък със всички императори от Тиберий до Нерон. По сведения на Светоний като момче Вителий бил включен в императорската свита за удоволствия на остров Капри, именно на което се отдавало издигането на баща му. Бил сред приятелите на Калигула, но окуцял след като императора го блъснал с колесницата си. С Клавдий го свързвала играта на зар. Постоянен сътрапезник в пиршествата на Нерон, Вителий става прочут със своята лакомия. В края на 68 г. император Галба, сред общото изумление го избира за главнокомандващ на войските в южна Германия, вероятно считайки го за безопасен. Тук Вителий си спечелва популярност сред подчинените благодарение на прекаленото си разточителство и винаги добро настроение, което се оказва фатално за дисциплината.

Тит Флавий Веспасиан (лат. Titus Flavius Vespasianus), известен в историята и само като Веспасиан е римски император през периода 22 юни 69 до 24 август 79 г., издигнат от VIII Августовски легион. Води римските войски в успешен поход за завладяване на Британия (42 г.). Известен е с това, че е започнал строителството на Колизеума и първия Храм на мира в Рим. Син на събирач на данъци от Северна Италия, Веспасиан имал скромен произход, бил родом от село и станал първият от фамилията си който влязъл в Сената. Своята държавна служба Веспасиан започнал на като военен трибун в Тракия, а след това заемал длъжностите претор и квестор на град Кирена в провинция Киренайка, днес Либия. При Калигула бил градски едил, отговарящ за почистването на улиците на Рим, но си навлякъл гнева на императора, който заповядал да напълнят тогата му с отпадъци. По време на управлението на Клавдий, той бил легат в Германия и успешно воювал в Британия, за което получил званието консул, а след него и длъжността наместник в римската провинция Африка. По това време вече натрупал връзки и административен опит, но бил дотолкова обеднял че се принудил да търгува с мулета за да се прехранва, получавайки заради това прякора "мулетаря". Навлякъл си немилостта на Нерон, защото заспивал по време на неговите представления. Въпреки това когато в Юдея започнало въстание, Веспасиан бил изпратен да го потуши. Скоро започнало и въстанието на Галба, а Нерон се самоубил. Веспасиан го признал за император, но Отон скоро завзел трона, на свой ред сменен от Вителий. В смутното време на военна анархия провинциалните елити се възползвали от шанса да наложат на трона човек който отговаря най-пълно на техните интереси: Веспасиан бил скромен, енергичен, трезвомислещ, незнатен и неамбициозен, а освен това имал достатъчно военен и управленски опит. Разбирайки че, Дунавската войска неохотно е признала властта на Вителий, а неговата собствена му е предана, Веспасиан решава да вземе императорския трон. На 1 юли 69 г. префектът на Египет Тиберий Юлий Александър обявява Веспасиан за император и зад него застават всички войски в източните провинции. Легионите в Илирия го подкрепят и настъпват към Италия, докато новият принцепс установява влиянието си в Египет и Азия. През октомври същата година, Вителий е обкръжен в троен обръч и хванат след похода към Рим в капан. Заловен от легионерите на Марк Антоний Прим, Вителий е откаран Форума, където е линчуван и убит позорно с камъни от тълпата, което е стар еврейски ритуал, прилаган от епохата на Вавилон. Войниците подлагат столицата на терор и разграбване, убиват и вилнеят под предлог че търсят привърженици на Вителий. Ролята на Попея тук е била изключителна като замесена в еврейски заговор. Едва след пристигането на Гай Лициний Муциан погромите и анархията най-накрая спират. На 24 октомври 69 година Сенатът признава Веспасиан за легитимен император и той пристига в Рим в средата на другата година. Още на другия ден, той с декрет обявява, че докато е император, няма да води никаква война и ще се придържа към 2000-годишния мирен договор с империята на партите, сключен от император Октавиан Август. На 26 октомври издава Декрет за земята, с който създава гр. Нове (Novae) (край дн.Свищов), седалището на Осми Августовски легион, като му отрежда 44 хектара. Със същия декрет е дадена територия от 44 хектара на християните. По-късно, най-верният легион - Осми легион - той преименува на Първи италийски легион.

Тит Флавий Цезар Веспасиан Август (на лат.: Titus Flavius Caesar Vespasianus Augustus). е император на Римската империя от 79 г. до 13 септември 81 г. Представител е на династията на Флавиите. Наследява баща си на трона. Той е най-големият син на император Тит Флавий Веспасиан и Домицила Старша. Възпитанието си получава в двора на Цезарите и е близък приятел с Британик, син на император Клавдий. Служи в римската армия като военен трибун в провинциите Германия и Британия. Според Светоний, Тит се отличава не само с воински умения, но и владеел ораторско майсторство, гръцки език, музика, поезия. Заема длъжността квестор. Участва в потушаванито на бунтовете в Юдея заедно с баща си. Когато Веспасиан е издигнат за император, Тит става негов префект, пръв помощник и съуправител с титлата цезар. Като такъв той ръководи окончателното смазване на въстанието в Юдея (66-70) и превземането на Йерусалим. Под командването на Тит римляните разрушават храма на юдеите в Йерусалим. За да ознаменуват края на гражданската война, предизвикана от Синедриона и победата в Юдея, Веспасиан и Тит празнуват грандиозен триумф в Рим, където е издигната величествената Арка на Тит, близо до Форума. През управлението на баща му Тит споделя с него повечето правомощия, включително трибунска и консулска власт. Той е едновременно цезар и преториански префект. След смъртта на Веспасиан през 79 г., Тит наследява императорската титла, заедно с по-младия си брат Домициан като цезар.

През 132 – 135 г. избухва въстание за независимост в Юдея, ръководено Симон Бар-Кохба ("Синът на звездата" или "Пътеводна звезда"), обявил се за месия. Римската империя си възвръща контрола над Йерусалим, след като е убит водачът на еврейската освободителна война. По заповед на Адриан околностите на храма са сринати и е основана Елия Капитолина. Евреите са прогонени от Йерусалим, а Юдея е наречена Палестинска Сирия.

Император Константин или Флавий Валерий Аврелий Константин (на лат.: Flavius Valerius Aurelius Constantinus), известен също като Константин I или Константин Велики, е вече император на Източната Римска империя от 306 г. до 22 май 337 г. Провъзгласен за Август от войските си в Британия през 306 г., той отстранява всички съперници за властта и управлява наследената антична Римската империя (еднолично от 324 г. Източната Римска империя) до своята смърт през 337 г. Константин I Велики официално е признат за първият християнски римски император. Издаденият от негово име Милански едикт през 313 г. слага край на институционализираното преследване на християните в империята. Взима законодателни мерки по отношение на евреите: забранява им се да притежават роби християни, както и да обрязват своите роби. Преминаването на християни към юдаизма се забранява. Забранени са събиранията за религиозни служби, но на евреите е позволено да влизат в Йерусалим на Тиша бе Ав, годишнината от разрушаването на Храма. Константин също така издейства на Първия Никейски събор забраната да се празнува Великден в деня преди еврейската Пасха (nisan xiv), т.нар. Квартордециманизъм. Император Константин често е употребявял израза „Сердика е моят Рим“ станело ли дума за днешната българска столица София. Построяването на най-старата църква в града св. София едва ли е станало без неговото одобрение и подкрепа.Той най-напред искал премести столицата на империята от Рим в Сердика и по-късно дълго се колебал между нея и Византион, но над минералните извори и здравасловните условия за живот в града под Витоша надделяло стратегическото разположение на града на Босфора. Императорът многократно е идвал и дълги месеци е живял с целия си двор в Сердика в своя дворец наречен условно от учените „градска резиденция“. От тук той дълго време е управлявал обширната Римска империя. В 4-ти век двореца е заемал цял квартал на града, известен като „Константинов квартал“ разположен най-общо между днешните улици „Калоян“, „Позитано“, „Леге“ и южно от Президентството. По-късно в 13-ти век това което е оцеляло от комплекса е превърнато в дворец на българския Севастократор Калоян. Тук е била градската резиденция на севастократора, а извънградската е била при известната Боянска църква.

По-късно във времето историческите факти постепенно се забулват в легенди. Схващането, че Константин е покръстен едва на смъртния си одър (пак еврейска конверсия) и то от епископ със съмнително православие започва да се схваща за неуместно и се се ражда легендата, че папа Силвестър I (314-335 г). е излекувал езическия император от проказа и след това Константин се покръстил и дарил сгради на папата. През 8 век за пръв път се появява документ, наречен „Константинов дар“, според който току-що преминалият към християнството Константин дава светското управлението на Рим, Италия и Западния свят в ръцете на папата, което е било крайната цел на Синидриона и евреите, като «богоизбран» народ за постигане на Световна власт. През Същинското Средновековие този документ е използван като основа на папската светска власт, въпреки че е отхвърлен като фалшификат от император Отон III и оплакан като корен на папските светски интриги от поета Данте Алигиери. Филологът от 15-ти век Лоренцо Вала доказва, че документът наистина е фалшификат.

Константинопол и ислямизма

1. Мохамед идва на Земята да създаде религия

2. Ислямизмът като религия бе компилирана и създадена от евреите за завладяване Източната Римска империя

В книгата си "Геноцидът и Холокостът срещу българите" от Георги Войнов, която обръща надолу с главата представите, наложени от казионната историография, за най-черните и мрачни периоди от българската история, пише:

«Евреите били истинските господари в Османската империя, независимо дали става въпрос за ислямизирани евреи (така наречените "дьонмета" – "ренегати", подобни на мараните в Европа), или откритите евреи. И едните, и другите се подчинявали само на своите си закони („Талмуда") по еврейската схема „държава в държавата". Естествено всички тези евреи от край време били организирани на масонски принцип в тайни общества и ложи, които винаги били контролирани от  Синедриона, който по това време (XV - XVI в). претърпява „златен век" в "новия Вавилон" - Цариград (Константинопол).

Доказателство, че по това време в Цариград се е намирал Синедрионът, са запазените писма и кореспонденция от 1489 г. между равина на юдеите от Арл (Франция) и В.С.С. В.Ф.Ф. - княз на юдеите в Константинопол. В тези писма представителят на Синедриона в Константинопол дава ясни стратегически указания как френските „възлюблени братя на Мойсей" да разлагат устоите на обществото и да унищожават християните по всякакъв начин, използвайки икономически, политически и духовни (разцепление в църквата и вярата) средства. По-късно подобни планове и стратегия се срещат почти дословно и в известните „Протоколи на ционските мъдреци" от края на XIX век.

Множество източници, включително и еврейски, посочват какво огромно влияние са имали евреите в Османската империя.

Ето някои от тях:

„... В Северна Африка, Египет и Османската империя евреите се радват на почти пълна религиозна и икономическа свобода в продължение на няколко века. Макар че християните смятат турците за бич на християнския свят, турската политика спрямо евреите в продължение на много години прилича на политиката на бившата Ислямска империя (Арабския халифат)...." (41).

„... Но може би най-добрият ислямски пример е държавата, в която еврейското положение бе по-добро от всякъде другаде в Изтока, от падането на Персийската империя - Отоманската империя, особено по времето на нейния апогей през XVI в. При такъв режим ролята на евреите в собствената им сфера бе съвсем аналогична на тази на еничерите в тяхната. Ето защо положението на евреите бе най-добро при режима - политически най-откъснат от народите, които управляваше..." (161).

„... Това високо за времето си равнище на образование, въпреки преобладаването на схоластичния елемент в него, създава редица преимущества на еврейската върхушка, позволявайки й да установи близки отношения с върховете на турската господстваща класа. Лекарите на султана и на неговите приближени били главно евреи; пак от еврейските среди се набирали съветници по финансови и търговски дела..." (114)

Очевидно след превземането на Константинопол от турците с помощта на евреите, започва новият „златен век" на Синедпиона, който се установил в новата столица на Османската империя.

Редица източници посочват, че именно към края на XV век и следващите десетилетия са белязани с масови преселения на евреи от цяла Европа в пределите на Османската империя.

Това е ставало с личните разпореждания на султаните и тяхното обкръжение и, разбира се, по препоръка на равините.

Според свидетелства на Ана Комнина еврейската община в Константинопол е била доста голяма още преди падането на града под турска власт. Еврейският квартал бил разположен между манастира „Св. Пантелеймон" и стената на Фера. Много евреи са живели и в предградието Галата заедно с генуезки и венециански търговци (55).

Още след превземането на Константинопол от турците, поради голямото обезлюдяване на града, султан Мехмед II (1451 - 1481 г). разпоредил да го заселят с евреи търговци и занаятчии, богати византийски семейства от провинцията и др. Според Нешри първите нови жители на Истанбул били от населението на Ак Сарай, някои еврейски семейства от Бурса, гърци от Морея и Егейските острови, а по-късно дошли преселници и от други малоазиатски градове (106).

Така постепенно Цариград, ставайки отново столичен център, този път на новата империя, възвърнал старите си позиции на търговско и административно средище и в него също така процъфтявала и търговията с роби-християни от новите земи.

Синедрионът и неговите агенти, къде задкулисно, къде директно, взимали участие в управлението на Османската империя, която била идеалният инструмент за унищожението на изконния враг на евреите - християните.

Според Дейвид Дюк*:

„...Владетелите на многонационалните държави често използвали евреите като управляващи, защото те знаели, че евреите никога няма да се смилят над неевреи. Евреите ставали отлични събирачи на данъци (бирници). Те имали добра финансова проницателност и главната черта на всички бирници - отсъствие на жалост спрямо данъкоплатците.

В мюсюлманския свят доказателство за използването на евреите като управляващи могат да служат примери по времето на арабското завоевание и управление на Испания, VIII-ХI век; при управлението на Фатимид в Тунис през X век; в Мароко през ХIII-ХV век; по време на монголското управление на Ирак и през XVI век в Османската империя..." (53).

С особени привилегии в империята се ползвали ислямизираните евреи, така наречените „дьонмета" (от турски - „ренегати"), които формално изповядвали исляма, а тайно следвали юдейския закон („Тората" и „Талмуда"). Дьонметата, както ще видим по-нататък, били кръвожадни тирани и със садистично удоволствие и последователност тероризирали християните. Те изиграли една от най-зловещите роли в провеждането на Геноцида и Холокоста срещу българите и арменците.

Според Варшавски споменатият при кланетата в Търново (1393 г). Челеби Нафталион* бил някакъв далечен роднина на султан Баязид, което е твърде показателно (30).

През 1470 г. Лудвиг Богатия, херцог на Ландсхут (Бавария), изгонил евреите от своите зами. Раби Меир Алеви* от Нюрнберг ги довел във Видин и Никопол и те се заселили там. След 1492 г. по покана на султан Баязид II (1481-1512 г). от Испания и Португалия започват да пристигат изгонените от тези страни евреи-сефаради. От Испания и Португалия с кралски декрет са изгонени 300 хиляди евреи. Те са водени от кралския ковчежник Исак Абраванел*, който се застъпва за тях пред испанския крал и шефа на светата инквизиция Торкемада*. От тези евреи-сефаради над 90 хиляди се заселват в големите градове на Османската империя. Самият Абраванел* се установява в Италия, където работи за краля на Неапол, а по-късно като съветник на Венецианския дож..." (41).

В публикувания през 1743 година от цариградския равин Йона анонимен труд се споменава за еврейски общини в Пловдив и Стара Загора (от 1344 г).; Никопол и Силистра (от 1477 г).; в Пазарджик (1510 г).; и други (101). Такива общини имало също в Кюстендил, София, Видин, Търново, Самоков, Плевен, Варна и Русе.

През турското робство евреите се концентрирали главно в Цариград, Солун, Смирна и Одрин. През 1478 г. Цариград наброявал 9517 мюсюлмански домакинства срещу 5162 християнски и 1647 еврейски, или общо 16 362. Преброяването от 1488-1489 г. показва в Цариград и Галата присъствие на 9776 християнски и еврейски семейства, което представлява около 40 000 души (113). През XVI в. обаче евреите в Цариград са вече около 30 000* и имали 44 синагоги (51)!...

В Солун евреите съставлявали над 50% от населението на града. След изгонването им от Испания и Италия в града се настаняват 15000 евреи, които образуват нови самостоятелни квартали.

По този начин от 1550 до 1912 г. евреите представляват от 30 до 50% от населението на Солун, който наред с Цариград, с около 100 хиляди евреи, се превръща в духовен център на балканското еврейство, наричан „майка на Израел", „балкански Ерусалим", „втори Ерусалим" и т.н. През 1913 г. градът наброява 153 525 души, от които 61 439 евреи, 45 867 мюсюлмани, в това число и няколко хиляди ислямизирани евреи дьонме, 39 956 гърци и 6263 българи (154).

На базата на документи и анализи на съществуващи източници, Господинова (39) твърди, че през XV и XVI в. Синедрионът и „князът на евреите в изгнание" се намирали в Цариград, а по-късно се преместват в Солун; според авторката те са се местили непрекъснато от единия в другия град и обратно съгласно нуждите и заговорите на тайната им власт.

*Става въпрос само за мъжко население (т.нар. нуфузи), данъкоплатци, отразени в регистрите.

Еврейската авторка Рут Самуелс* посочва ясно какви привилегии са ползвали евреите в Османската империя и как са участвали в управлението и политиката на страната: „... Някои от немските евреи се преселват в Турция още преди испанските и португалските си събратя. Център на еврейския живот и търговска дейност става Солун, в северната част на покорената от турците Гърция.

Турските власти са доволни от идването на еврейските търговци, банкери и лекари от Испания и с готовност се възползват от опита и връзките на тези имигранти за укрепването на империята си.

Следва Част 2...