Bachmaier Peter, Osteuropa und die Neue Weltordnung, Deutschland in Geschichte und Gegenwart, 41. Nr. 4, Grabert-Verlag, 1993, 8-12.

„Обаче, носете винаги в съзнанието си: Борбата срещу Духа бе и ще лежи, както и по-нататък, зад кулисите на видимите събития.“¹

Тези думи, които Рудолф Щайнер казва на Лудвиг Полцер-Ходиц на 03 март 1925 г., могат да послужат днес за изходна база при разглеждане драмата на Източна Европа. Касае се за това, което става зад кулисите на видимите събития, в крайна сметка това ще рече да бъдат изучени движущите историята духовни сили.

Борбата между идеализъм и материализъм може да се разгледа и като борба, водена от Западните сили срещу Централна Европа, подкрепяни от Русия, която противно на своето собствено предназначение беше въвлечена в този двубой. В съвременен смисъл, тази борба срещу Духа започна още от Цар Петър Велики – първият руски владетел, подел с изключително насилие озападняването на Русия – озападняване, имащо за цел разрушаването на старата руска култура и руската душа. Духовните принципи на тази политика са резюмирани в така нареченото „Завещание на Петър Велики“ – един империалистически план за уголемяването на Русия и поробването на Европа, в което се казва:

На всяка цена е необходимо, било чрез сила, било чрез хитрост, да се бъркаме в европейските спорове и особено в работите на Германия...  Винаги трябва проформа да бъдем съюзници с Австрия, като и най-слабото влияние там да се използува, за да бъде въвлечена тя в унищожителни войни и отслабена на етапи.“²

За да бъде постигната тази цел, трябва да се засили австрийското, а също и руското влияние върху южните славяни, както и да се сключи съюз с Франция.³

Този меморандум, който десетилетия наред определяше сръбската и югославската външна политика, произлиза не от Гарашанин, а от Франтишек Цах (Frantisek Zach) – един чех, който беше агент на Адам Чарторискиз (Аdam Czartoryskis) и на полското правителство в изгнание. Плановете на полското задгранично правителство в Париж, което се състоеше от франкомасони, бяха координирани с тези на френското правителство. То от своя страна ги финансираше, което означава, че и планът на Гарашанин в края на краищата произлизаше от френското правителство.⁴

Меморандумът на сръбската академия на науките от 1986 г., който е духовната основа за националната политика на Милошевич, не е нищо друго освен моделиране на великосръбската идея, която беше формулирана още тогава. Меморандумът, който е създаден под влиянието на тогавашния президент на Югославия – Добрица Косич (Dobrica Cosic) вижда съществуването на сръбския народ чрез една система на „Равноправие между народите на Югославия„ и същевременно призовава сърбите да вземат оръжието, за да се освободят от подтисничеството.⁵

Националното движение на славянските народи води своя произход от XVIII век и първата половина на XIX век, повлияно от германската романтика. Йохан Готфрид Хердер, приятелят на Гьоте, дава първия духовен импулс чрез своя труд „Гласове на народите в песни“ (Stimmen der Vцlker in Liedern), събирайки славянски народни песни. Затова той бе наречен „баща на културното възраждане на славянските народи“.

През 80-те години на XIX век се стигна до големия план, предвиждащ съюз между Англия и Франция с Русия, с цел – разрушаването на Централна Европа. Както показа Ренате Римек (Renate Riemek), този план беше развит от една група около принца на Уелс, по-късния крал Едуард VII (Eduard VII), заедно с лорд Рандолф Чърчил (Randolf Churchil) и главата на династията Ротшилд в 1887 година. Планът предвиждаше провеждането на „социалистически екперименти“ на Изток, като в Югоизточна Европа бъде създадена една балканска федерация. В Източна Европа панславизмът играеше съществена роля – едно политическо и културно движение на славянските народи, което трябваше да служи на империалистическите стремежи на Русия и Западните сили.⁶

Стара Австрия имаше най-големи заслуги за възникване на славистиката и обновлението на културата на славянските народи. Вук Стефанович Караджич (Vuk Stefanovic Karadzic), основател на сръбския книжовен език, прекара почти целия си живот във Виена, където и умира. Славянското движение беше поощрявано от австрийското правителство, но също така от учени и писатели, като просъществува запазено в основата си под формата на „австрославизъм„ до края на австроунгарската монархия. Германците и славянските народи бяха в състояние да решават своите конфликти в рамките на монархията. Неразрешимостта произлезе едва тогава, когато от Запад в слависткото движение бяха внесени разрушителни антиавстрийски идеи. Масарик, Бенеш и Крамар – водачи на чешкото националистическо движение или Падаревски – по-късно министър-председател на Полша, получаваха своите духовни импулси, вече не от Виена, а от Големия Изток на Франция – Grand Orient de France [най-голямата франкомасонска ложа във Франция].⁷

Еднa особено важнa цел на Антантата беше Сърбия, където накрая, през 1903 г. се наложи антиавстрийския курс. През 1914 г. сръбският министър-председател Пашич и шефът на военното разузнаване Димитрийевич-Апис, организатор на атентата в Сараево, са членове на Белградската ложа, която бе във връзка с Лондон. По волята на тия сили, престолонаследникът на Австрия – Ерцхерцог Франц Фердинанд*, трябваше да бъде унищожен, защото се стремеше към равноправие на славянските народи в Дунавската монархия и точно затова представляваше опасност за този план.⁸

(* б.р. - На 28. VI. 1914 г. в Сараево е убит австроунгарският престолонаследник Франц Фердинанд при терористичен акт. Това, за по-малко от месец, става повод за началото на подготвяната отдавна Общоевропейска война. Формулата, по която избухва войната, беше определена почти година преди това от френския президент Поанкаре. Според него Франция ще се намеси в една война, ако Австро-Унгария нападне Сърбия, Русия окаже помощ на Сърбия, а Германия нападне Русия. Както се вижда изключително сложна реакция, по същество неблагоприятна за България. Тази формула обаче се оказва изключително точно предсказана. Едно изключително “ясновидсво” на един френски евреин, какъвто бе френския президент Поанкаре! Вж. също Георги Ифандиев – Спомени за изгубения живот, т.1, издателство ”VirtuaWorx”, 2007, стр. 8-26.)

Събарянето на царизма, руската революция и болшевизмът могат правилно да бъдат разбрани, ако бъде взета под съобъжение съществената роля на Запада и западните тайни организации, а тези събития се разглеждат като част от този голям план, предвиждащ провеждането на „социалистически експерименти„ в Русия, защото досега са ни известни само фрагменти от дейността на истинските движещи сили зад кулисите.

Руската революция беше едно продължение на реформите от Петър Велики. Болшевиките, имайки малко общо с Русия, продължиха разрушаването на старата руска култура и духовност, започвайки един нов етап в озападняването на страната.

Съществена роля играеше също и английският посланик в Петербург – сър Джордж Бюкенън (Buchanan), който беше франкомасон, активно съпричастен при свалянето на Царя и образуването на Временно правителство. Това правителство начело с Керенски и Милюков, съставено почти изцяло от франкомасони, както е известно проведе по нареждане на Антантата една офанзива срещу Централните сили и подготви пътя на Октомврийския преврат. Наистина, Ленин дойде през април 1917 г. в Петербург с помощта на германското военно командуване, обаче неговата революция бе вече подготвена в САЩ. Още през 1915 г., в Ню-Йорк бе създадено едно особено дружество от National City Bank и други банки за подкрепяне на болшевиките. На 14.02.1916 г. в Ню-Йорк, се състоя конференция на 62-ма интелектуалци, повечето ветерани от революцията през 1905 г. Те решават провеждането на една нова голяма революция в Русия. На тази конференция банкерът Яков Шиф обявява, че въпросът за финасирането на революцията е вече решен.⁹

На 17.03.1917 г. Троцки, заедно с 275 сподвижници, с американски паспорти и голяма сума пари, напуска Ню-Йорк, за да се върне в Русия. На канадската граница той бива задържан, но чрез намесата на американския президент Уилсън е пропуснат.¹⁰

Както Лео Троцки споменава в своите спомени, по време на своето първо затворничество от библиотеката на затвора той получава списания и книги върху франкомасонството, които внимателно изучава. „Една тетрадка от няколко стотин ситно написани страници беше почти изписана от моите бележки върху франкомасонството, неговия произход и неговото развитие в различни европейски страни – пише той. Колкото и да изглежда странно, историята на франкомасонството беше последния мост, който ме доведе до марксизма.“¹¹

Съществуваха също опити от будистко-тибетска страна, да се окаже влияние в Русия по времето на руската революция. Бурятският лама Адван Дорцев, професор в духовния университет в Лхаза, министър и близък сътрудник на 13-я Далай-Лама, изгражда през 1915 г., с помощта на Цар Николай II и руската интелигенция, един будистки храм в Петербург, към който бяха включени също така будистки университет и едно издателство. През септември 1920 г., след Октомврийския преврат, Адван Дорцев участвува в един конгрес на народите от Изтока в Баку и след един разговор с Ленин през 1922 г. води голяма делегация с политически характер за Тибет. През 1924 г., като член на централния изпълнителен комитет на съветското правителство, той държи поздравителна реч по повод обявяването на Монголската народна република.¹²

Американската мисия на Червения кръст, съществуваща през годините 1917/18 в Петербург, изпълняваше и нехуманитарни задачи, нещо, което през септември 1917 г. доведе дотам, че всички лекари на мисията напуснаха Русия, защото не бяха съгласни с нейната дейност. Полковникът на Червения кръст Уйлям Томпсън (William Thompson) с гражданска професия – директор на Федералния резерв в Ню-Йорк, съгласно своите собствени изявления в пресата, предаде на болшевиките един милион долара за подкрепа на революцията. Тази мисия участвуваше и в Сибир при интервенцията на американските военни части в Мурманск. Обикновено тази намеса се тълкува като насочена срещу Съветите. Тя обаче беше предприета от западните съюзници с извънредното съгласие на болшевиките.¹³

Решаващата икономическо-технологична роля при изграждането на СССР играеха, с кратки прекъсвания, от начало до край САЩ. Те воалираха обаче тази помощ с мъглата на антикомунистическа пропаганда. Американски фирми и инженери играха съществена роля при изграждането на съветската военна промишленост. В началото на 30-те години тя бе създадена от съветски организации под наблюдението на ГРУ, при което американските инженери заемаха в тези предприятия високи постове.¹⁴

След 1936 г. СССР разшири досегашните си покупки на оръжия и своите договори за военно-техническа помощ със САЩ. Съветският съюз откри в Ню-Йорк фирма за изкупуване CARP Import & Export Corporation. Това бюро за покупки търсеше модерни военни системи и цялостни фабрични съоръжения, за да ги инсталира в СССР със съответното ноу-хау. Председател на това дружество беше Сам Карп (Sam Carp), съпруг на сестрата на Молотов – тогавашен председател на съвета на народните комисари на СССР, който през 1938 г. също беше и член на вътрешната група по тайния военно-информационен договор между Сталин и Рузвелт, провеждащ обмяна на информация, засягаща Япония, докато в същото време комунисти и антикомунисти водеха неумолима гражданска война в Испания.¹⁵

Договорът Заем-Наем от 1941 г., беше дълго домогвания връх за пълен достъп на СССР до американската военна, машинна, както и автомобилна индустрия. Съветските искания в рамките на договора Заем-Наем от 1941 г. бяха щедро изпълнявани. В хода на войната договорът се разви до една непрекъсната акция за помощ, която продължи и след нейния край. В рамките на този договор СССР получи 14000 военни самолета, 466000 военни автомобили от всички типове, 125 кораба и 100 подводници.¹⁶

През октомври 1945 г. беше сключен един допълнителен договор, наречен „Пайплайн“ , чрез който се обещаваше доставката на вече поръчания материал. Така и след войната, СССР получи нови големи количества индустриални съоръжения, хиляди специални машини за изработване на инструменти, както и други инвестиционни доставки. Този материал, който практически без изключение беше вложен във военната промишленост, стана основа на съветското следвоенно възстановително изграждане. То беше много по-модерно от онова, което СССР притежаваше до тогава – това беше най-модерната продукция на САЩ през годините 1945/46.¹⁷

Заводите „Горки“ , които през началото на 30-те години изцяло бяха строени от „Форд“ и снабдени с американски технологии, произвеждаха непрекъснато, не само военни автомобили от всякакъв тип, но също така бяха снабдявани до към 70-те години с американски материали, които СССР получаваше в рамките на „мирна търговия“, с разрешения за износ от американското правителство.

Въпреки официалният антикомунизъм на САЩ и антиимпериализмът на СССР, доставките на най-модерни американски технологии, приложими също и за военни цели, продължиха и по-нататък, с кратки прекъсвания през късната сталинска ера. Тези доставки никак не бяха незначителни и имаха количествено и по стойност огромен размер. Те засягаха военните възлови технологии на съветските въоръжени сили, така че съветската военна индустрия без американските върхови технологии за всички родове войски въобще би била немислима. Например във Виетнамската война, според Антъни Сътън (Antoni Sutton) съществените елементи на технологиите и на двете страни бяха от американски произход. Тези доставки бяха организирани под ръководството на Държавния департамент (State Departement) на САЩ. Основанието за този странен начин на поведение бе, че САЩ се стремяха да поддържат в ход една гигантска военна промишленост, което би било възможно само ако си имат работа с един също така въоръжен до зъби противник. В действителност СССР никога не беше действителна заплаха за САЩ и на съветските ръководители, които знаеха своята вътрешна слабост и пълна зависимост от Запада, това беше също така добре известно.¹⁸

Днес болшевизмът е разгромен, защото управляващите кръгове на САЩ прекъснаха своята икономическа, военна и технологична подкрепа и решиха да прекратят експеримента. През 1979 г. САЩ започнаха провеждането на програмата SDI. От близо петнадесет научно-технически договори, който бяха сключени между двете Свръхсили, а по времето на Никсън значително разширени, половината въобще бяха прекратени, а другата половина дотолкова съкратени, че провеждането на общи проекти стана практически невъзможно.¹⁹

През юни 1982 г. президентът Рейгън и ръководителят на неговата специална служба в Рим сключиха договор с папа Йохан Павел II  за провеждането на кампания с цел ускоряване процеса на разпад на комунистическата империя. Наскоро след това тонове от технически съоръжения – копирна техника, телефони, видеокамери, компютри и т.нар., тръгнаха по тайни канали към Полша с помощта на църквата, американските и европейските профсъюзи. Финансови средства дойдоха от ЦРУ, Националния фонд за демокрация и тайните банкови сметки на Ватикана. Лех Валенса и „Солидарност“ получиха „препоръки“, които най-често бяха доставяни от свещеници, за дестабилизиране на полския режим. Започвайки от Полша, цяла Източна Европа трябваше да бъде спечелена за „демократичния преход“.²⁰

Финансова подкрепа за страните от Варшавския договор, според тяхната готовност да въведат „човешките права“ и „пазарната икономика“;

Икономическото изолиране на СССР и забрана за доставки на западни технологии:

Засилване предаванията на „Радио Свободна Европа“, „Радио Свобода“ и „Гласът на Америка“, за да се запознаят народите на Източна Европа с позицията на американското правителство.²¹

В хода на т.нар. перестройка, ръководството на СССР капитулира идеологически пред капитализма. През 1988 г. професор Г. Сахнацаров, член на академията на науките на Съветския Съюз, призова за създаването на едно космополитно световно общество под ръководството на капитализма и неговите интернационални организации, отказвайки се от комунизма, ленинизма, съветската власт и всички свързани с това комунистически идеали. Сахнацаров се опитваше, да убеди своите сънародници в това, че СПИН принуждава за това, щото да признаят необходимостта от едно световно правителство^.22

През 1991 г., т.нар. перестройка изпълни своята функция – развитието бе попаднало в задънена улица. Така нареченият преврат в Москва през август 1991 г., който днес вече е наричан демократична революция, беше инсцениран от определени руски и западни кръгове с цел да придвижи развитието напред, да въведе капитализма, да издигне Елцин на власт и да постави страната под пълния контрол на Запада.²³

Днес в рамките на Новия Световен Ред (НСР), Източна Европа е заплашена от съдбата на Латинска Америка, със същите различия между пазарното стопанство на центъра и това в периферията: съществува едно различие между капитал, технология и организационно-интензивна продукция на центъра и природно–, работно-интензивни възможности на периферията; едно различие между властта на висшите функционери, съответно стандарта на живота им, от една страна, и тоя на най-низшите слоеве в периферията на страната, намиращи се във висока степен на безработица и бедност, от друга.²⁴

На влиятелните кръгове, които предизвикаха промяната в Източна Европа им е ясно, че не са достатъчни само политически и стопански промени. Затова биват разработвани обширни програми, щото да бъдат контролирани средствата за масова информация, образованието, университетите, науката и изкуството, като чрез тях хората бъдат „превъзпитани“ за да им се наложи „ново мислене“. С това се занимава Световната банка, Европейската банка за възстановяване и развитие, Европейската общност и ред други американски организации. Американската фондация „Отворено общество“ на Джордж Сорос* създаде един Централноевропейски университет в Прага и Будапеща, с цел да „образова“ бъдещите регионални водачи и запознае източноевропейците с идеологията на „гражданското общество“.²⁵

(* б.р. – През 1992 г. у нас бе създаден Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимоотношения в София. Центърът се финансира от "Отворено общество" на евреина - милиардер Джордж Сорос. Целите са ясни - създаване на етническо напрежение и ерозиране на обществото. Капиталите на Сорос са престъпно придобити чрез борсови машинации и разрушаване икономиките на цели държави, като зад него стоят други акули и лешояди, естествено пак от "божия народ"!…)

Една друга сила, продължаваща своите хилядолетни стремежи за духовно владеене на Източна Европа е Ватиканът. Както в началото на XVII век, полските езуити са тези, които се специализират в мисионизирането на Русия. През 1992 г. един полски езуит стана „Епископ на Москва“, на когото помагат двадесет и двама езуити от бившия СССР и осем, които подкрепят католическия епископ от Новосибирск. Езуитите издават в Москва едно списание на руски език и изградиха една академия, която по-късно трябва да се оформи като католически университет.²⁶

следва Част5...