ПОЛЮСИТЕ В СОЦИАЛНАТА СТРАТИФИКАЦИЯ И РИСКЪТ ОТ ИЗБУХВАЩА ОБЩЕСТВЕНА КОНФЛИКТНОСТ
доц. Михаил Мирчев, УНСС

Май 2008
 
Структурна основа за нарастване на конфликтността
 
Интегрирането на България в Европейския съюз бе чакано като условие и рамка, в която обществената конфликтност у нас ще затихне - и като граждански потенциал, и като политически организирана и провокирана, и като икономическа база. Това в по-дългосрочна перспектива вероятно ще стане. Но в изминалите вече 18 месеца, както и в кратко-срочна и средно-срочна перспектива не само, че не стана и няма да се реализира, а дори обратно - структурната основа за висока конфликтност става все по-релефна. Именно структурна обществена основа за конфликтност.
Структурна в стратификационен, в народностно-национален, в политическо-партиен, в икономическо-регионален, както и в поколенческо-професионален план:
Първо, европейските национални държави са основани на унитарността (дори, когато имат силен федерален компонент), на националната идентичност и консолидация, на силна държавна политика и администрация, която целенасочено и последователно отстоява така нар. "национален интерес" в рамките на европейската общност и в общия процес на общо-европейска интеграция. В общо-държавен и политически план и във всички тези измерения България има очевидни проблеми. Общият им знаменател е, че често действаме като врагове на самите себе си, пропускаме своите ползи, източваме потенциала си, предаваме интересите си. А това не може да не поражда остри конфликти - политически, чрез националистични и екстремистки партии, етно-народностни и в перспектива ксенофобски;
Второ, в България етническите партии вместо да отмират, за да се смекчи и надмогне сегрегационният принцип на тяхната активност и егоистично използване на държавата, нещата се влошават. ДПС вместо да става по-малко етническа, фактически засилва дейността си като сегрегираща българските турци. Вкл. чрез народностно изтласкване и дискриминиране на българите и православните в общините и градовете, в които те имат политическата власт, където са овладели икономическото пространство и имат надмощие като етно-народностен състав на населението. В същия сегрегационен модел вече няколко години до ДПС действа и набира сила циганската (ромска) партия Евророма. Сега отново се говори за регистрация на помашка партия. Тя вероятно ще има като своя непосредствена задача да не допусне доминация на ДПС над българо-мохамеданските общности. Но неминуемо ще се стигне и до обратното - такава партия би действала и като отделяща и противопоставяща българо-мохамеданите на православните и на българската нация като цяло;
Трето, в България продължават два фатални политически процеса. От една страна, раздробяване и обезсилване на основните партии. В дясното пространство този процес вече е летално завършен - СДС и ДСБ са сведени до реанимационен минимум, НДСВ, ССД и ново-отделени десни като ЕНП са стопени и затворени в няколко номенклатурни групи от активни политици, но практически без електорална маса зад себе си. Така бе освободен огромен десен политически вакуум - от порядъка на 20-25% от избирателното тяло, или над 40% от активното избирателно тяло. Точно в него сега биват намествани "алтернативните" ГЕРБ и Атака. За жалост не като алтернативни граждански партии, а като поредната вълна от алчна нова клиентела. Нова номенклатурна вълна, която ще залее администрациите с още по-ниска компетентност и с още по-откровена корумпираност. Но всичко това е лишено от нормалност развитие. Лишено от нормалност и от гл.т. на европейските политически практики. От друга страна, политическите избори в България вместо да стават все по-рационални и въз основа на прагматични политически програми и съпоставката между тях, стават все по-ирационални и медийно манипулирани, все по-криминализирани, все по-извратено демократични. Масовото и цинично публично купуване на гласове е именно извратеност. Превръщането на цели прослойки и етнически общности в клиентела и плебс за гласуване е именно извратеност;
Четвърто, класово-стратификационният профил в България бе крайно поляризиран. Откъм върха на пирамидата, елитите вместо да укрепват като общност и ръководна класа, вътрешно се поляризират. Видимо е, че се формира мощна олигархична група, в която се концентрира огромно богатство, заедно с това и огромна реална политическа власт, огромна власт и над медиите. По тази линия демократичните процеси се спират, изпразват се от съдържание, връща се монополизмът - не само в икономиката, но и в политиката. По тази линия неминуемо се и ще се влиза в противоречие и остра конфликтност с основните демократизиращи процеси в Европа, с вече създадената демократична инерция тук в България, с новите цивилизационни императиви на XXI век. Откъм дъното на пирамидата, се натрупва огромна като процент гражданска маса. Освен количеството си, това е компактно живееща и самоорганизираща се, която е заредена с голяма жизненост и агресивност. Става дума за гражданска маса от аутсайдери, от а-социални и девиантни, от изолирани и сегрегирани общности. Те са практически извън легалния пазар на труда и обществено-производителните дейности, извън закона и обществения контрол, извън културното пространство на една европейска нация и държава. Това, в рамките на обществото и държавата като цяло, е принципно изоставащ цивилизационен сегмент. "Сива зона" в обществото и държавата. В нея конфликтността става начин на общностно мислене, стратегия за изява, жизнена философия и заучено поведение;
Пето, в България всички основни обществени проблеми се етнизират. Това е извънредно опасно и носещо организирана конфликтност. Проблемът за европейската интеграция на българската нация се етнизира чрез обратната ориентация на българските турци и притеглянето им към съседна не-европейска Турция, в която са съвсем очевидни фундаменталистките и пан-тюркистките тенденции. Проблемът за бързата модернизация на българската икономика, държавна организация и културна инфраструктура се етнизира чрез ромизацията на крайната бедност, на нецивилизованата неграмотност и малограмотност, на общностната а-социалност и криминализация. Проблемът за критичната демографска криза също се етнизира - циганизира се. По тази линия България вече се доближава до ситуацията на "етническа бомба". Тя на практика вече е избухнала в много села и по-малки общини, в няколко средно големи града, в застрашително голяма част от училищата в началните класове, в пазара на труда за неквалифицирана и необразована работна сила. В България бе внесен и приложен "демократичния" расово-етнически модел от САЩ. Проблемът е, че те там омекотяват конфликтността и замъгляват реалния граждански проблем. Докато тук у нас стана обратното - рязко изостряне и ескалиране, изкуствено произвеждане на сегрегация и завъртане колелото на дискриминацията. А всичко това е крайно нетипично именно за България и за българската народностна традиция;
Шесто, в България едно от измеренията на поляризацията е рязкото противопоставяне между поколенията - и като ценностна система и модели за подражание, и като форми на семейство, на работа и печелене на пари, и като културни потребности и форми на забавление, и като гражданско и национално самочувствие, и като способност за интегритет. Понятието "ейджизъм" за съжаление сега е напълно приложимо за нашето общество. Младите са бързащи и агресивни. Възрастните са изтласкани и оцеляващи. До голяма степен се губи чувството за приемственост, взаимното поколенческо доверие, и грижа, и отговорност. И доколкото това става на равнището на семействата, т.е. във фундамента на гражданското общество, то е извор на огромни дози стрес, отчужденост, несигурност, изоставеност;
Седмо, поляризацията се реализира и в професионалната структура. Има професии, които бяха премазани от пресата на структурната безработица. Една от най-поразените общности е тази на инженерите и по-специално високо-технологичните и изобретателско-внедрителските инженери, както и на високо-технологичните работници. Затворените заводи и институти просто ги разгониха по света, декласираха част от тях, спряха възпроизводството им. Сега отново се усеща техния дефицит, и това отново е структурен проблем. Другата масово поразена общност е на креативните високо-квалифицирани учени и изследователи - в областта на фундаменталните природни науки, в техническите науки, в областта на фундаменталните обществени и хуманитарни науки. Става дума общо за креативната ни научна, изобретателска и внедрителска интелигенция. Затворените институти, спрените пари за работа, унизителните възнаграждения, незащитата на авторството и на патентите, всичко това и тях разгони по света, декласира част от тях, спря възпроизводството им. От друга страна, бързо се масовизират много професии, които са модерни и създават илюзии за свръх-цивилизованост. Такива са занаятите на служителите в маркетинга и рекламата, в ПР, в търговията и туризма, на финансовите и банковите служители, в адвокатското обслужване, на обслужването на компютърни мрежи и информационни системи. Общият знаменател от това професионално преструктуриране е, че общото интелектуално равнище на работната сила видимо и рязко падна. Много от високо-интелектуалните професии бяха заменени като маса от средно-занаятчийски - в администрациите и услугите. Всичко това създава краен дисбаланс в пазара на работната сила - дефицитност или свръх-предлагане, високи претенции с ниско покритие, вълни от нови професии, които се оказват ниско ефективни, критично свиване на експертния потенциал, зависимост от външни ментори и специалисти. Все висока конфликтност -тлееща, отложена, избухваща. При всички случаи - структурна.
 
"Златният милиард" и коректността на интерпретацията му
 
Бих искал да се върна към началото, към въвеждащия доклад на Андрей Райчев и основните тези в него. Трябва да изразя едно принципно несъгласие. Той говори за така нар. "златен милиард", който бил онази гражданска маса с висок потребителски стандарт и консумативен манталитет, която именно защото е маса на пазара упражнява контрол върху капитала и производителите - като ги задължава да осигуряват огромната маса търсени стоки и услуги. Всъщност Райчев твърди, че основното обществено и властово отношение на пазара "производители - потребители" се е обърнало и е станало "потребители - производители". Вече не производителите имат власт над потребителите, а обратно - производителите, вкл. корпоративните монополи, се оказват под властта на потребителската маса.
По тази логика капиталът и капиталовата класа вече няма нужда от самоорганизация, няма нужда да овладява държавните институции чрез средствата на политиката и властта - вече няма нужда от търговски монопол и държавната му подкрепа, нито от класова и кастова идентичност, нито от идеология на своето класово господство. А дори и да иска такива неща, те вече не са възможни - защото "светът се владее от този един милиард потребители". Тези потребители, чрез своето ежедневно масирано и агресивно потребителско търсене, принуждават пазарното предлагане да работи на съответните високи обороти и да се подчинява на потребителските стандарти.
По същество една такава теза е логическото доразвиване и вероятно стигане до край в логиката на така нар. "потребителско общество". Това е общество на Брауновата саморегулация, както Райчев описа (по аналогия с хаотичното брауново движение на молекулите в едно пространство и тяхното взаимно неутрализиране на енергиите, за да се постига в края на краищата видимост на спокойствие и обща стабилност на системата). От друга страна, това е доразвиване и вероятно стигане до край и в логиката на така нар. "свободен пазар", основан на "свободната конкуренция".
Но Райчев отива наистина много далеч. От една страна, вече се знае, че свободен пазар - с неговата свободна и хаотична конкуренция - няма. Особено в сегашната епоха на глобална свръх-монополизация. Особено в страна като днешна България, в която предишните държавни монополи бяха заменени от частни монополи и картели, които правят всичко възможно за да предотвратят каквато и да е конкуренция, та камо ли "свободна".
Звучи като още по-голямо недоразумение тезата, че принципът на свободния пазар се разпростира в обхвата на цялата обществена система - като свободно и хаотично пазарно поведение на огромна маса потребители, която уравновесява структурата на производството. Рисува се една симпатична розова картина на химерично общество на високото потребление, което е дотолкова демократично, че едва ли не изчезва нуждата от държавно регулиране и власт - поне в икономиката и пазара, а защо не и в останалите обществени сфери.

Приемам тази генерализация на Райчев като недоразумение:
Първо, от гл.т. на здравата житейска логика и наблюдението на обществените реалности в България, в Европейския съюз, в зоната на така нар. "Западен свят" като цяло;
Второ, от гл.т. на принципа в теорията на Маркс, че производството на блага и съответно капиталовата класа имат доминираща функция и власт в обществената система, а не потреблението на блага и хаотичната безлична маса от консуматори. Отказът от този методологичен подход не е съвременно доразвиване на Маркс, в каквото се самоафишира Райчев, а е принципно отказване и обръщане на Маркс;
Трето, от гл.т. на Глобализацията през последните 20-25 години. Организираният и целенасочен процес на Глобализацията изгражда над-държавна и над-регионална макро-обществена система - чрез всеизвестни централни органи на власт и свръх-централизация на реалната власт в тях, с публична персонификация на тази свръх-централизирана глобална властова система;
Четвърто, от гл.т. на така нар. "изкуствени потребности", които именно производителите активно и целенасочено формират у потребителската маса. При това не само сред "златния милиард" богати потребители, но и във всички интегрирани слоеве на обществата - всички слоеве на средните класи, както и сред интегрираните низови класи и прослойки. Изкуствените потребности се формират чрез манипулативните техники на масовата реклама, на активния маркетинг, на така нар. "невро-маркетинг". Това също вече е елементарен факт от нашата съвременност, не е тайна за никого от четящото гражданство.
Политическата проекция на казваното от Райчев е, че съвременният Западен свят се доминира вече не от класа и лидерите й, не от класов интерес и идеологията му, не от политически партии и властовата им номенклатура, не от съответни организации, институции и инструменти на властта. А от една аморфна и безлична гражданска маса. В този смисъл политическата власт и управляване на обществената система става вече гражданско саморегулиране чрез "невидимата ръка" на потребителското самонаместване в хаоса на пазара и осигуряването с търсените стоки и услуги на този пазар.
Това, всъщност, също е логически край. Този път на идеята за "края на историята". Социалната стратификационна структура на съвременното общество е достигнала своя окончателен вид. Който е в милиарда - добре, останалите - за жалост те са отстрани и отвън, но това си е тяхна горчива съдба. Милиардът се радва на пределно висок материален потребителски стандарт. Производството и капиталът са се нагодили към тази маса от претенциозно пазарно търсене.

Между двете страни се е получило динамично и стабилно равновесие. Няма (антагонистичен) социален конфликт, за да се генерира гражданска потребност и съответно нечие усилие за промяна на политическото и икономическото, културното и социалното статукво. Просто, както казваше Хегел "всичко разумно е действително, следователно, всичко действително е разумно". Милиардът така или иначе съществува, радва се на живота, обществото функционира в негова угода. Е, значи това обществено статукво е "разумно", то е венецът на общественото развитие... Всъщност, това е политическата философия на консерватизма. Милиардът има жизнен интерес от такава философия на абсолютизирания консерватизъм.
И всичко това би било чудесно, ако нямаше още други 6 милиарда, които до 50 години ще станат още други 9 милиарда. Всичко това би било убедително, ако нямаше парадокс в твърдението, че една аморфна гражданска маса може да регулира обществената система без органи за власт, без лидери и персонификатори на политиката, без институции за прогнозиране и за "постигане на целите", т.е. без синхронизация на все по-плурализиращото се общество, на разнообразяващите се начини на живот, на правене на бизнес и търговия, на обществено групиране в локални общности и съсловия, в групи и мрежи.
 
Глобализацията и наложената ни поляризация
 
В чисто управленски план практиката на Глобализацията показва, че ролята на политическата власт в регулацията на обществената система не само че не намалява, а обратно - (1) концентрира се огромна свръх-власт, (2) в над-държавни и дори в над-регионални органи и институции на реалната власт. Властта, вместо да се приближава към гражданите и гражданските общности, вкл. като гласуващи в "демократични политически избори", се отдалечава от тях. При това се отдалечава драстично - до скъсване на естествени социални връзки. Скъсване до степен на кастовизиране на управляващите групи и принципното им откъсване от и над "гражданското общество". До степен на масово де-политизиране на гражданските маси, поради отчаянието им, че от тях нищо по същество не зависи. Поради което се обезсмисля съучастието им в демократичните форми за конфигуриране на властови органи и за легитимиране на властниците.
Глобализацията през последните 20 години ни най-малко не е спонтанен и хаотичен процес. Не е процес, които се разгръща "отдолу нагоре". Обратно, очевидно е, че Глобализацията е високо организиран процес - централно институционализиран, детайлно планиран, строго дисциплиниран, профилирано персонифициран по места, в отделните региони и държави, в икономическите отрасли и обществените сфери. В този смисъл Глобализацията не е следствие от хаотичен граждански процес. Тя е продукт от воля и последователно действие. Светът 20 години очевидно бе движен в определена посока, при това високо организирано и с максимално "шоково" ускоряване. Глобализацията е дело на субект на обществена промяна. Не само в България, като страна в Преход, но и във всички останали включени държави, независимо колко устойчиви са те.
Но това е една голяма тема, която тук нямам възможност да доразвия. Може би е важно още веднъж да акцентирам няколко изключително важни неща:
Първото е, че в условията на Глобализация социалната структура се разтяга неимоверно. Нагоре към върха на пирамидата - с откъсване над нея, и надолу към аутсайдерското гето дъно на пирамидата - с пропадане под нея. Отгоре и отдолу на практика се скъсва социалната връзка, принципно става дезинтегриране. Това е същността на поляризацията на социалната структура. Променя се стратификационният профил на съвременните западни общества. Не само в периферните и бедните общества и държави. А и в централните и богати държави на западния свят. За съжаление, този процес в България стана в една екстремна степен и форма. Тук полюсите са ясно видими, дистанцията между тях и "здравата" социална структура на обществото също е релефно очертана;
Второ, върхът на елита се олигархизира - концентрира в ръцете си огромна част от общественото богатство, пряко овладява институциите на публичните власти, превръща останалите части от елитите в суб-елити, които са им лично зависими. Това е съвсем малка група от хора, които поради изключителността на своето битие закономерно придобиват и самочувствие за обожественост и царственост, за недосегаемост от граждански и политически контрол, усвояват манталитет за над-държавност. Демократичността принципно нито им е в характера, нито в манталитета. Обратно, това е група, която има власт и упражнява власт, огромна власт. Следователно, естествено е да мисли и действа по логиката на централизацията, властовото декретиране, непубличността, използването на бързи и радикални механизми за решаване на проблеми и за постигане на цели;
Трето, отдолу на обществената пирамида и под нея се натрупва огромна маса, която е затънала в крайна бедност, с екстремна и непоносима "дълбочина". Това е мизерстваща бедност, която закономерно и бързо води до социална деградация и сегрегиране, до критична болестност и малформации, до масова неграмотност и малограмотност. Както и до общностна култура на "жертви" на обществена изолация и дискриминация, до масова девиантност и криминалност. В края на краищата до примитивни форми на социалност, които съответстват на отдавна отминали исторически епохи. Това е бедност, която отделя хората и общностите им от съвременното цивилизовано общество, а след това развива и агресивност против него. В противопоставка на олигархичния връх, тук на дъното и дори извън дъното на обществото се концентрира голяма маса население - сега в България вероятно около 17-20% крайно бедни, вкл. около 5-7% гето изолирани и бедстващи.
 
Как се получи тази поляризация в България?
Факторите са много - и външни, и вътрешни. Може да се откроят 3 основни фактора. Наслагването им произведе крайната поляризация в България:
Първо, това е световен модел, които се налага от Глобализацията в целия свят, вкл. в развитите и богати западни държави. Това е модела на Глобализацията, налаган от САЩ, от началото на 90-те години насам. В България този модел беше внедрен отвън и императивно. При това в най-крайната му либерална форма. В далеч по-мека и по-ниско конфликтна форма той бе допуснат в страни като Полша, Унгария и Чехия;
Второ, при нас бе приложена така нар. "шокова терапия" - и като идеологема от Кръглата маса в началото на 90-те години, и като начин на мислене сред водещите икономисти и политици на Прехода, и като бърза самоцелна и обществено незащитена приватизация, и като циклично обезценяване на лева и свръх-инфлация, и като скоротечно разпадане на земеделието и бърза деиндустриализация;
Трето, преразпределението на общественото богатство беше извършено в огромна степен чрез криминална и полукриминална форма. Организиран рекет и криминално овладяване на "свободната конкуренция" - в застраховането и валутната търговия, в земеделието и градските пазари, в туризма и комуналното обслужване на големите градове, в горското стопанство и язовирите, в стопанисването на плажовете и водните концесии, в градоустройството и строителството, в търговията със стратегически стоки като захар, горива, цигари, спирт и алкохолни напитки, в дискотеките и казината.
В тази връзка има една проекция, за която не се говори - когато криминализирате бизнеса, всъщност след това създавате феодални общностни структури - в малки селища и общини, в малки градове и отделни квартали на големи градове. А това неминуемо води и до парализиране на гражданската и стопанска предприемчивост на средния и дребния човек.
Това е основна причина за замиране на семейното земеделие и така нар. "лично стопанство", за крайно свитото занаятчийство, за неуспехите на голяма част от хората, които предприеха среден и дребен бизнес, но не бяха в състояние да се преборят именно със силовата конкуренция на "борческите организации" или иначе казано с "мутренския бизнес".
Криминализираният бизнес е двойно зло:
Първо, самите структури са сива и черна икономика дълго време. След това те съзнателно и целенасочено започват да влизат в легалната икономика. Проблемът е, че остават със стария си манталитет, а той при всички случаи е деформиращ;
Второто е още по-опасно, защото е парализиращо от гл.т. на гражданското общество. Силовият бизнес парализира широката гражданска и професионална предприемчивост в бизнеса, в услугите, в стоково мотивираното творчество и изобретателност. Така се похабява огромна гражданска и професионална енергия и капацитет за стопанско развитие, за технологично прогресиране, за възползване от отвореното европейско пространство.

Заключение
Полярността в социалната стратификация днес в България е структурният генератор на висока конфликтност. От нея се поражда аномията, изпускането принципа на солидарността в обществените отношения. Както и масираните прояви на агресия и автоагресия.
България иска да догони средно-европейските стандарти не само за икономическа развитост и среден стандарт на живот. Но и за организация и регулиране на обществените дейности и отношения. Но и за гражданска атмосфера и качество на живот на средните класи и на голямата част от низовите класи и прослойки в обществото. Проблемът е, че това е принципно невъзможно, ако не бъде спрян процеса на поляризиране, и ако бъде съхранена вече достигнатата степен на вътрешно разпадане целостта на обществото.
В тази връзка, първо, е нужно преоценяване на крайно-либералните формули на социалното инженерство в България, които действат вече 19 години. И второ - нужно е връщане към социална балансираност.
Разбира се, това не би се харесало на олигархичния връх. Защото би ги лишило от привилегироваността им и от обожествената им над-държавност. Вероятно няма да е желано и от голяма част от "изключените". Те вече са се врастнали в ролята си на стигматизирани привилегировани и на обгрижвано изключени.
При такава закономерна съпротива - и отгоре, и отдолу - решението е в едно целенасочено и интелигентно политическо и властово усилие в тази посока. Вътрешно разпадащото се общество не може да постигне обща икономическа производителност, нито може да оздрави политическата си надстройка, нито е в състояние да консолидира градивна гражданска енергия. Затова тук няма алтернатива.
Край

  Сега Михаил Мирчев е професор в УНСС. Доктор на социологическите науки с труд за цивилизационното разслояване в България и демографската криза. Председател на Българската социологическа асоциация. Ръководител на Агенция АССА-М.Организатор на редица научни форуми за студенти и учени.

/за Плевен онлайн портал
представил: д-р инж. Никола Тодоров, доцент