най доверения човек на Сталин и Берия от 1930 до 1953, който в крайна сметка елиминира и двамата, но пък резидент на НКВД  в София през 1947-49 г.

В небольшом украинском городке Мелитополе, в небогатой многодетной семье, в 1907 году родился Павел Анатольевич Судоплатов. В юном возрасте мальчику попалась книга Бухарина «Азбука революции». Воодушевлённый идеей справедливого общества, в 1919 году двенадцатилетний Павел покинул дом вместе с конным отрядом Красной Армии, проходившей через город. Красноармейцы сражались в основном с украинскими националистами — войсками Петлюры и Коновальца. В 1921 году сотрудники Особого отдела дивизии попали в засаду и понесли тяжёлые потери. Им срочно требовался телефонист и шифровальщик, и на эту работу отправили Павла Судоплатова. Так началась его служба в органах госбезопасности.

С 1932 года Судоплатов был переведён во внешнюю разведку. Сначала он работает курьером и нелегальным агентом, но благодаря уникальным способностям быстро продвигается по службе. Вскоре ему поручают разрабатывать диверсии, разведоперации. Судоплатов создаёт агентурные сети. За весь стаж — ни одного провала. Его имя было засекречено, о нём не знал никто, кроме самых близких родственников и высокого начальства. Агентурные донесения подписывались псевдонимом Андрей.

Одной из первых блестяще выполненных операций Павла Судоплатова стало устранение лидера украинских националистов (ОУН) Евгения Коновальца. Шла весна 1938 года, когда война с Германией считалась неизбежной. ОУН готовились выступить на стороне Гитлера. Войдя в ближайшее окружение Коновальца под видом молодого студента, Судоплатов договорился с Коновальцем о встрече. Место встречи было неизвестно до последнего момента. Советскому агенту пришлось прорабатывать возможные пути отхода во всех основных городах Европы. Наконец, встреча состоялась в роттердамском кафе. На прощанье Судоплатов вручил украинскому полковнику коробку конфет с видами Киева. В коробку было вмонтировано хитроумное взрывное устройство. Оно сработало через полчаса после ухода молодого человека. С Коновальцем было покончено.
Вернувшись из-за границы после удачной операции, Судоплатов впервые встретился с Берией. Около четырёх часов тот расспрашивал о подробностях операции против Коновальца. После этого Судоплатова назначили заместителем начальника иностранного отдела НКВД, он начал заниматься созданием агентурных сетей за границей. Летом 1938 года в НКВД начались чистки. Отозванные из-за границы агенты попадали сразу в тюрьмы, а сотрудники Лубянки исчезали один за другим. В ноябре арестовали прямых начальников Судоплатова, затем Ежова. Берия становится наркомом внутренних дел.

Судоплатова понизили в должности и предложили исключить из партии. Ему помог случай. Сталин решил расправиться со своим давнишним врагом по партии Львом Троцким, и тут выяснилось, что планирование этой операции некому поручить, кроме Судоплатова. Его снова повысили — до заместителя главного начальника Госбезопасности.

  Тогда Судоплатов ещё не знал испанского языка и не общался с испаноязычной агентурой. Для ликвидации Льва Троцкого была разработана операция «Утка»; Судоплатов же вместе с коллегами называл это дело «Охотой на льва». Троцкий скрывался в Мексике, откуда руководил широкой сетью своих сторонников по всему миру. Согласно плану операции, главная роль отводилась двум женщинам — Каридад Меркадер и секретарше Троцкого. Сын Каридад Рамон Меркадер готов был сам уничтожить Троцкого, но в нелегальной работе и мать, и сын были полными дилетантами. Судоплатов выехал в Париж и вместе с Эйтингоном всего за месяц провёл для них краткий курс агентурной подготовки. После Эйтингон отправился в Мексику, чтобы организовать «охоту на льва». Он был очень опытным агентом, и Судоплатов позволил ему не посылать донесения в Москву.

В Мексике Рамон Меркадер, ухаживая за секретаршей Троцкого, получил доступ на его виллу и вскоре стал там частым гостем. По плану в один из дней ему удалось добиться встречи с Троцким наедине в его кабинете, скрывая под плащом ледоруб в руке. Меркадер рассчитывал, что поднимется шум и он сможет незаметно уйти, но просчитался. Как только он запер за собой дверь кабинета, опытный революционер всё понял и стал звать на помощь. Меркадер успел нанести всего один удар ледорубом до того, как сбежались люди. Однако даже этого удара хватило, и Троцкий скончался в больнице на следующий день, 20 августа 1940 года. А Рамон Меркадер попал в руки мексиканской полиции. Он полностью отбыл полученный срок в 20 лет, 6 из которых ему удавалось скрывать своё имя. После освобождения приехал в Советский Союз и был награждён Звездой Героя.

Когда началась Великая Отечественная война, Судоплатов возглавил всю разведывательно-диверсионную работу, занимаясь созданием агентурных сетей на оккупированной территории и распространением дезинформации, диверсией в тылу у немцев, организацией партизанской войны. Для этого в НКВД была сформирована Отдельная мотострелковая бригада особого назначения (ОМСБОН), предшественница современного спецназа. Когда в октябре 1941 года немцы подошли вплотную к Москве, Судоплатов получил приказ во что бы то ни стало защитить центр столицы и Кремль и устное распоряжение Берии — заминировать город. В течение нескольких дней люди Судоплатова минировали вокзалы, станции метро, улицы, некоторые правительственные здания и дачи. К счастью, взрывать город не пришлось, однако не все здания были разминированы. Впоследствии это стало причиной обвинения Судоплатова в том, что они с Берией планировали свержение советского правительства. Так, тротил под гостиницей "Москва", заложенный во время войны, обнаружили случайно только в 2005 году.

В разгар Сталинградской операции Судоплатов получил приказ от Берии считать приоритетной атомную проблему и получение информации о работе ученых за границей по созданию атомной бомбы. Курчатов назвал 7 наиболее важных центров и 26 ученых в США, информация о деятельности которых имела огромное значение. И Судоплатов начал работу. Его агентура в Англии и США добыла документы из закрытых публикаций об атомной энергии, благодаря чему атомная бомба в СССР была создана всего за 4 года.

Последним приказом Сталина в 1953 году была подготовка и организация теракта против Иосифа Броз Тито с использованием агента Григулевича. Это сложнейшее задание означало смерть исполнителя, и Судоплатов тянул время, чтобы убрать из-под удара одного из своих лучших агентов. Через две недели Сталин умер, и приказ об устранении Тито остался неподписанным.

После смерти вождя хлынула волна арестов — сначала Берии, а затем и его соратников. В группе из 50 человек, арестованных по заговору Берии, Павел Судоплатов числился под №8. Его арестовали в собственном кабинете в пятницу 21 августа 1953 года. Особая инструкция о порядке задержания гласила: «Необходимо сохранение в секрете самого факта содержания номерных заключённых. Сохранение в секрете их имён, фамилий, прошлого».

Судоплатова доставили в Бутырскую тюрьму. На первом допросе ему объявили, что, как доверенное лицо Берии, он обвиняется в активном участии в заговоре с целью захвата власти, в планировании теракта против руководителей государства, создании особой группы при наркоме внутренних дел для устранения неугодных ему лиц. Не помогли бывшие заслуги перед государством.

Судоплатова ждал неминуемый расстрел, но он придумал следующий ход. Если постепенно перестать отвечать на вопросы и в то же время незаметно выбрасывать еду, то через две-три недели человек впадает в прострацию от истощения, и судебный врач будет вынужден направить его в тюремный лазарет. Этому приёму Судоплатова обучил его наставник Сергей Шпигельглас, начальник внешней разведки, организовавший в 1937 году похищение главы РОВСа Миллера во Франции. Судоплатов воспользовался этим способом, выдержав даже болезненную спинномозговую пункцию, чтобы врачи без сомнения признали его непригодность к допросам и поместили в больницу.

В один из дней 1954 года он обратил внимание на газету, в которую была обернута книга смотревшей за ним медсестры. В заметке говорилось о расстреле Берии и его соратников. Судоплатов понял, что нужно продолжать симуляцию своего состояния, тянуть время. В следующий раз книга медсестры оказалась обернута в старое письмо. Дальняя родственница писала, что «старика разоблачили на общем собрании колхозников, бухгалтеры плохо себя чувствуют, условия на фирме всё те же, но денег достаточно, чтобы продолжать всё и дальше». Судоплатов понял смысл шифровки. На ХХ-м съезде партии Хрущёв разоблачил культ личности Сталина, большинству осуждённых по делу Берии уже вынесены приговоры. Когда на газетной обложке появилась статья об отставке Молотова и Кагановича, Судоплатов понял, что ситуация кардинально изменилась, и пришло время действовать. Гораздо позже он узнал, что этот способ передачи информации придумала его жена, подкупившая медсестру. Жена Судоплатова — Эмма Каганова, она же Суламифь Кримкор, — работала в Секретно-политическом и иностранном отделах НКВД. В качестве нелегального агента также неоднократно участвовала в зарубежных операциях.

Проведя в ступоре целых пять лет, в 1958 году Судоплатов вернулся к нормальному состоянию. Снова начались допросы. По окончании следствия он получил срок в 15 лет. Судоплатова, как и других сторонников Берии, обвинили в том, что он пытался свергнуть власть в Советском Союзе. Бывший разведчик полностью отбыл наказание во Владимирской тюрьме, где он встретил и своих друзей, и врагов. Через три камеры от него сидел сын Иосифа Сталина Василий. На свободу Судоплатов вышел 21 августа 1968 года, ровно через 15 лет после ареста, больным, измученным стариком. Долгие годы боролся за возвращение имени, но был реабилитирован лишь в 1992 году, а через 4 года после этого скончался.

"Сталин-Тито-Димитров!" - Димитров и Тито (правите) при подписване на договор между България и Югославия

В Москва ръководството на КПСС през 1948 г. е хвърлено в ужас. Сталин иска светкавично да му се предостави доклад за "престъпните намерения" на Тито и Димитров. Удря по бюрото и се заканва, че ако КГБ не спре българите и югославяните, ще хвърчат глави.

В документа на КГБ пише:

"Получихме данни, че за Тито и Димитров този Съюз е само първата крачка към съдваване на Федерацията на всички народни републики. На 17 януари 1948 г. Димитров заявява на пресконференция в Букурещ, на която обсъждат заедно с вожда на румънските комунисти Георги Георгиу-Деж плановете за румънско-български митнически съюз: „По отношение на проблемите на Федерацията в Румъния и България, в Югославия, Албания, в Чехословакия, в Полша, Унгария, а вероятно и в Гърция, нашите народи сами могат да вземат решение. Именно те ще решат да бъде създадена Федерация или Конфедерация, къде и как трябва това да се осъществи.”

Докладът с еретичната идея е предоставен на Сталин на 23 януари 1948 г.

Информацията го вбесява. Свидетел на случката я описва по следния начин:

"Сталин се ядоса и хвърли папката на земята. След това отсече:

Това е нечувана провокация!

Те искат да създадат социалистически блок, независим от СССР! Нарушиха принципа най-важните решения да взимам аз! Ще си платят!”

По разпореждане на Йосиф Висарионович на 29 януари в "Правда" се появява необичайно рязко възражение:

"Ние публикувахме заявлението на другаря Димитров, но това не означава, че споделяме неговото мнение. Тъкмо обратното, ние смятаме, че тези страни не се нуждаят от натрапваната федерация или конфедерация."

На 10 февруари Сталин вика при себе си вождовете на българската и югославската партии. Югославските секретни служби съобщават на Тито какво го чака в Москва и той благоразумно остава вкъщи, като се извинява с някакво заболяване. В Кремъл изпраща Кардел и Джилас.

Димитров обаче не успява да отклони личната покана и заминава, съпроводен от Трайчо Костов. Сталин и Молотов подлагат Димитров на резки нападки и унижения, както съобщава Джилас по-късно, „му изнасят като на първокласник лекция за правилната ленинска политика в областта на междудържавните отношения”. По време на срещата най-неочаквано Сталин разпорежда Югославия и България да създадат двустранен Съюз – т.е. да реализират нещо, срещу което е бил преди две години. Всъщност идеята е Димитров да държи под контрол лошия Тито.
„Той искаше Димитров да стане предател, настояваше за това”, пише в  разсекретените документи. Смирилият се Димитров покорно признава своите „грешки” и обещава да се придържа към „правилната линия”. Кардел и Джилас се връщат в Белград и съобщават за случилото се. На заседание на Централния Комитет на Компартията на Югославия съветското изискване за незабавен съюз с България е отхвърлено. Съветският съюз отговаря с отказ на предложението на Югославия да сключи ново икономическо споразумение.

В действие влизат изпитаните средства на съветската идеология - изфабрикувани процеси, чиито жертви се разобличават като „врагове”. През май 1948 г. Сталин заповядва на шефа на безопасността Лаврентий Берия да изобличи всички „титовисти” в държавите-сателити.

Ударът трябвало да порази най вече България.

През май 1948 г. в Москва започва търсенето на „човека на Тито в София”. Най-добрият кандидат за това естествено бил 63-годишният Георги Димитров. Близка дружба и уважение го свързва с Тито. Димитров е удобен и защото е бил пречупен още от пребиваването си през 30-те години в Москва, където като Генерален Секретар на Коминтерна е трябвало мълчаливо да наблюдава как безследно изчезват един след друг неговите съратници и приятели. Със собствените си очи той е виждал смъртоносните последици от всяко инакомислие и е познавал дори най-незабележимите следи на недоволство върху лицето на Сталин. Той още в Москва е знаел, че неговият личен телохранител и зет Вълко Червенков е бил вербуван от НКВД със задачата да го следи.

И все пак за Сталин било немислимо изпращането на Димитров на подсъдимата скамейка като ”титовистки заговорник и империалистически агент”. Героят от процеса за подпалването на Райстага през 1933 година, опълчил се срещу Гьоринг пред нацисткия съд и от този момент тачен от всички антифашисти, уважаван от българската партия като митологичен полубог. За да се избавят от Димитров, руснаците избрали „по-елегантен” начин. През януари 1949 г. той изчезва от София. Според някои слухове той заминал за летището, за да посрещне заместник-председателя на Съвета на министрите на СССР Андрей Вишински, който направил междинно кацане в София. Той се намирал в самолета, когато вратата зад него внезапно се затворила. Дълго време за Димитров не се знаело нищо, докато през април в пресата не се появило кратко известие, че той е болен и е в Съветския съюз. Димитров умира на 2 юли 1949 г.  в московска болница. Тялото му е балсамирано от същите специалисти, които са мумифицирали и Ленин. Така и не става ясно от какво е умрял.

Потенциални жертви на изфабрикувания процес, които можел да набележи Берия, били Васил Коларов, Антон Югов и Трайчо Костов. Коларов бил най-близкият приятел и съратник на Димитров. Двамата били заедно от 1918 г. Той бил с болни сърце и черен дроб и очевидно неподходящ за жертва.

Третият „московчанин” Вълко Червенков от самото начало не се разглеждал като възможна жертва. В края на краищата той бил очите и ушите на съветските тайни служби в София.

Скоро Берия намерил отговор на своите търсения. Твърдият сталинист Трайчо Костов, висшият ръководител на българската икономика, сам облекчил неговия избор. По време на конференция в Москва той прекъснал обсъждането и изразил пред Сталин съжаление относно неравностойните, вредни за България пунктове от българо-съветския Икономически договор. Сталин се разгневил и обвинил Костов, че отклонява вниманието от важните проблеми на комунистическото съзидание.

Този наглед незначителен инцидент решил съдбата на Костов.

Освен това в КГБ се знаело, че „по време на режима на цар Борис Трети Костов е бил арестуван и заедно с група комунисти застава пред съда. Макар да е било известно, че е един от лидерите на компартията, животът му бил пощаден, а всички останали получили смъртни присъди. Днес имаме доказателства, че агентите на известни капиталистически държави са се превърнали в редица функционери на някои комунистически партии”.

Разработката на подробностите била поръчана на Червенков, Югов и група съветски експерти по изфабрикуването на процеси под ръководството на ген. Судоплатов. Те съставили списък с членовете на „бандата на Костов”, които трябва да бъдат арестувани. След това проектът бил представен в Москва, където Берия и щабът му проверили списъка, поправили го и го разширили. Окончателната редакция била утвърдена лично от Сталин.

1949 г. започва с ред действия по дескредитирането на Трайчо Костов. Той обаче се отбранява. Пише дори писмо до ЦК на КПСС в Москва, за да се защити от неоснователните обвинения в антисъветска дейност. Не получава отговор. В края на май 1949 г. тайната подготовка на изфабрикувания процес е приключена и Червенков отива при Сталин и Берия. Димитров така и не научава нищо, изолиран безпомощен в московска болница.

След завръщането си от посещение в Москва Червенков сваля Трайчо Костов от всички партийни и държавни постове и урежда изключването му от партията.

Костов не присъства на заседанието, тъй като същата нощ е арестуван. Отначало арестът е бил секретен. Едва на 20 юни в централния орган „Работническо дело” се появява кратко съобщение на МВР, че Трайчо Костов се намира под стража за икономически саботаж и шпионаж в полза на империалистическите държави.

Костов е докаран в Главно управление на Държавна сигурност и хвърлен с вързани ръце и крака в подземна килия. Започват да го измъчват. Още първата нощ през въздушен клапан в килията пускат ледена вода и заплашват Костов, че ще го удавят, ако не признае за шпионската си дейност. Това е само началото. Следват жестоки изтезания. Костов се държи четири месеца, но през октомври 1949 г. Рухва и  подписва протокол с признания.

Заедно с Костов са арестувани още 200 души, висши партийни функционери. Те били измъчвани, докато не признаят „вината” си. Избрани са десетима от тях за съдебен процес.

През ноември обвинителният акт бил проверен от Берия и утвърден. Указанията били сведени на генералния прокурор Димитър Георгиев и на шестима от членовете на Върховния съд, начело с неговия председател Борис Лозанов. “Процес № 1891/1949 срещу изменниците на Родината, шпионите и саботьорите от групата на Трайчо Костов” се провежда от 7 до 14 декември 1949 година в Голямата зала на Централния Дом на Народната армия. Милицията прави кордон, за да държи любопитните далече от сградата, изпълнена със сътрудници на тайната полиция, съветски наблюдатели, родни и чуждестранни журналисти, надеждни делегати от заводи и колхози. Заседанията на съда се предават по радиото. Сред обвиняемите са министърът на финансите Иван Стефанов, двама членове на ЦК: Никола Павлов, заместник-министър на строителството и Васил Ивановски, началник на управлението за пропаганда, Никола Начев, заместник-председател на Икономическия съвет; Борис Андронов Христов, търговски аташе в московското посолство; Цончо Цончев, управител на Народната банка; Иван Гевренов, началник отдел в Министерството на промишлеността и Иван Тутов, началник сектор в Министерството на търговията. Останалите двама са Илия Баязалиев, секретар на профсъюза на строителните работници и македонецът Благой Иванов Хаджи-Панцов през 1947 година бил изпратен от Тито в София като съветник в посолството, след началото на конфликта със Сталин минал на страната на Коминформа и сега по инструкция на съветския посланик и софийския резидент на КГБ трябвало да разобличи Тито като оръжие на „империалистите”.

По това време Димитров разбира за процеса,

но отказвал да помогне на лъжливите обвинения срещу Костов. Той знаел, че скоро ще умре и затова отказът му вече не можел да му навреди. Писмото, „намерено” малко преди началото на процеса, в което той предупреждава партията за Костов, било фалшифицирано в лабораториите на КГБ и ГРУ (Главно разузнавателно управление на Съветската армия).

Когато на 14 декември 1949 година на 11 от обвиняемите била дадена последна дума, Костов заявява: „В своето последно слово пред дълбокоуважаемия съд смятам за свой съзнателен дълг да заявя пред съда, а чрез него и на българската общественост, че никога не съм бил на служба като английски шпионин, никога не съм участвал в загововорите на Тито и неговата клика и че винаги съм изпитвал към Съветския съюз уважение и почит”. Костов бил прекъснат и охраната го отвела със сила на подсъдимата скамейка.

На 14 декември съдът огласява присъдата, предварително произнесена от Сталин, Берия и Червенков: Костов е осъден на смърт чрез обесване, Иван Стефанов и Павлов – на доживотен затвор, Начев, Цончо Цончев, Иван Славов, Иван Георгиев и Благой Иванов Хаджи-Панцов – на 15 години каторжен труд, Борис Андронов и Васил Атанасов – на 12 години, Илия Баязалиев – на 8 години затвор.

Ден след произнасянето на присъдата Червенков посещава Костов в килията на смъртниците и го уверява, че българските и съветските другари знаят със сигурност, че той не може да бъде нито шпионин, нито престъпник и го призовава към вярност към комунистическата партия и му предлага да признае греховете си и ще бъде помилван. До днес не е известно защо Костов не успява да устои пред този натиск. Българските власти публикуват факсимиле на молбата му за помилване пред президиума на Народното събрание.

На следващия ден, 16 декември 1949 година, президиумът отклонява молбата на Костов за помилване като неоснователна.

Костов е обесен още същата вечер.

Единадесетте жертви били само видимата част на айсберга. Последвали закрити процеси срещу над 200 обвиняеми. Стотици членове на партията, чийто единствен грях бил, че са колеги, приятели или роднини на осъдените, по административен ред били интернирани в лагери. 17 от 49-те членове на Централния комитет попадат в месомелачката на процеса.

От водещите функционери, безследно изчезнали и осъдени в тайните процеси като „шпиони на фашистката полиция, империалистически агенти и титовистки заговорници”, е достатъчно да дадем само представителна извадка: членът на Политбюро професор Петко Кунин, министърът на промишлеността Георги Ганев, директорът на управлението на Държавна сигурност; Иван Масларов, секретар на Централния комитет; полковниците от Държавна сигурност Стефан Богданов и Никола Задгорски; ръководителят на военното разузнаване генерал Петър Вранчев; командващият Гранични войски генерал Лев Главинчев; Любомир Кайраков, Йордан Божилов и Стефан Тончев, министрите на електрификацията, външната търговия, пощите, телеграфите и телефоните; по-нататък – петима заместник-министри на външните работи, транспорта и вътрешната търговия.

Така планът „Юг”, както го наричал лично Сталин, постигнал пъклените си цели. Той бил ръководен и координиран от ген. Судоплатов. Същият, който реализира у нас т.нар. „събеседване” с отклонили се другари. В мазетата на милицията изчезват десетки инокомислещи българи, което става примчина да се осуетят събития, каквито избухват през 1956 г. в Унгария и през 1968 г. в Чехословакия. Ръководството на БКП е поставено на колене и се превръща в най-верния сателит на СССР чак до 1989 година, когато пак „московци” като Андрей Луканов и Петър Младенов свалят с преврат Тодор Живков.

Това пише Борис Петков от новоразкрити архиви на КГБ

Да работиш за Сталин, Троцки, Димитров, Берия ..., да ги унищожиш, когато трябва и е необходимо, ....и да доживееш до 1996 г. на 90 години е супер, нали?