В първата част на разследването: „Разследване на една „убийца”: Технологията на злото. Предатели и жертви. Как Недялко Йорданов оправда баща си и предателството.” проследихме пътя на документ №15. Защо изчезва този документ №15? Още повече, че той е описан в каталог на документи за революционното движение 1941 – 1944 година, подготвен за печат през 1973 г. и издаден през 1974 г.? Кому е било нужно да го краде, след като той е описан надлежно в архива и си стои там, а при желание от която и да е страна би могло да бъде видян и копиран?

Предишната директорка на Държавния архив – Бургас преди Елена Дойчева се казва Мария Арнаудова. Тя носи същата фамилия като „служителя на ДС”, който „с риск на живота си” дал на Недялко Йорданов „полицейското донесение” – Тодор Арнаудов. Случайно ли е това?
Синът на Тодор Ченгелиев – Тодор Тодоров Ченгелиев още през 1990 година отговаря обстойно на поредицата на Недялко Йорданов, оборвайки „истината” му.
Впрочем, поредицата на Недялко Йорданов във в. „Черноморски фар“ е с мотото: „Изказвам благодарност на генерал – полковник АТАНАС СЕМЕРДЖИЕВ за съдействието му да получа достъп до архива на МВР – София. АВТОРЪТ.”.
Синът на Тодор Ченгелиев – Тодор казва: „Недялко Йорданов благодари за достъпа до полицейските архиви.
На мен, синът на Тодор Ченгелиев такъв достъп ми беше отказан с писмо №1947 от 20.04.1990 г., защото „съгласно правилника за ползуване на полицейския архив, справки, ксерокопия, преписки и др. Документи на полицията не се дават на частни лица.”
Изпратих второ писмо до МВР – София, разрешение отново нямам. Чудесно – оказва се, че Н. Йорданов не е частно лице, а аз съм частно лице. На какво основание – това трудно може да се определи, но ще подмина това поредно право на едни да ползват непрестанно своите привилегии, а други не.”
И още: „Мъртвите не могат да се защитят, казва Недялко Йорданов и със смайваща лекота обвинява всички тях – мъртвите в предателство.

Всички освен баща си – Асен Йорданов….

Н. Йорданов вече десетилетия наред се опитва да защити името на своя баща.
Има право синът – казват много хора. Тогава и аз – Тодор Тодоров Ченгелиев, който никога не е виждал своя баща Тодор Димитров Ченгелиев /както и той своя син/ имам право да защитя името му чисто и неопетнено. Аз, който за разлика от Недялко Йорданов, никога не съм ползвал името на баща си, за да правя кариера, да трупам слава и богатство…”
На 21 юни 1944 година, месец след арестуването му, Асен Йорданов прави признания пред жандармеристите.
Според изследването на Недялко Йорданов, ги прави умишлено пълни с противоречия: „като фабрикува дребни подробности за достоверност, споменава само две имена, за които полицията знае, че са в Балкана – Семенлийски и Лъскова и пропуска най-същественото – ИМЕНАТА НА ДРУГИТЕ ЧЛЕНОВЕ НА ЩАБА. Той съчинява версията, че през трите дни, в които са били заедно, не е разбрал нито кои са „непознатите ямболии”, нито дори техните имена. Когато пише показанията си, на 21 юни 1944, отрядът вече е разбит, разделен на три групи, много партизани са заловени и цялата тази информация е добре известна, ненужна и остаряла с месец и половина…
…Години по-късно, през зловещата 1950 година, ще бъде направена фалшификация с тези негови показания, за да бъде уличен в предателство. Изречението: „На 21 май ме арестуваха и казах за нелегалния” ще бъде извадено от целия контекст на показанията му и ще бъде цитирано от Комисията за обследване на бургаската организация по следния начин:
„… Арестуването обаче на Асен Йорданов в Айтос го разкрива като предател. Той саморъчно е написал в своите показания: „На 21 май ме арестуваха и казах нелегалния”. Една невинно на пръв поглед пропусната думичка „ЗА” изменя целия смисъл на написаното. Очевидно това „ЗА” много е пречило на комисията и тя просто го изхвърля, защото – „казах нелегалния” означава – предадох нелегалния. „Казах за нелегалния” – означава признах, че ми е съобщено за нелегалния, т.е. – това, заради което съм арестуван. А фактът, че Асен Йорданов, възстановявайки показанията си по памет за адвоката, дори не си спомня точно въпросното изречение, показва, че то не е било особено важно за него. В противен случай той би го използвал за смекчаващо вината обстоятелство пред съда – един вид след като са го арестували той честно си е признал и е издал нелегалните.
… Всъщност в съда Асен Йорданов отрича всичките си показания заявявайки, че са бъли изтръгнати с жестоки инквизиции. Това става в присъствието на капитан Русев и Косьо Владев, но съдът изобщо не го взема под внимание и го осъжда на смърт.”

Синът на набедения за предател Тодор Ченгелиев – Тодор Тодоров Ченгелиев има своята позиция и истина и се пита:

„Дълго известният бургаски син ни занимава с един документ, който е попаднал у него преди 10 години, но той, виждате ли, не му бил обърнал внимание. Защо ли такава разсеяност?
Ами, защото тогава не му е било необходимо. Тогава той, галеният син, бе винаги сред първите в окръга и затова съвсем не му е била необходима документална подкрепа.”.
Тодор Тодоров Ченгелиев оборва тезата на Недялко Йорданов за това какво се е случило на 21 май 1944 година, когато са арестувани 8 души:

„Кой от тях е „казал нелегалния”? Ето въпроса на въпросите. В дългата си, пълна с противоречия, премълчавания и свободни съчинения поредица Н. Йорданов не му дава отговор.”

Според Тодор Тодоров Ченгелиев общоизвестно е, че Косьо Владев е бил интелигентен полицай, който е успял да завербува много и ценни за службата си сътрудници. Някои дори го сравняват с Гешев.
За агент-провокаторската дейност на Тодор Грудев никой не се съмнява. Пред Народния съд Тодор Грудев обаче казва: „Предадох Димчо Карагьозов…., но за провала в Айтос търсете друг.”
Пак пред съда Грудев казва: „Във връзка не бях влязъл с партийната организация в Бургас и изказах предположение, че съм заподозрян. Владев каза, че ще се погрижи да бъда във връзка…”.
Коя ли е била тая връзка?, пита се синът на убития Тодор Ченгелиев.
Ченгелиев – син заявява още: „В Балкана, при партизаните Асен Йорданов е бил два дни.
6 май 1944г. – районният партизански щаб в състав: Радко Миланов, Асен Йорданов, Димчо Ковачев и Тодор Георгиев присъстват на клетвата на отряда „Народен юмрук”, 7-май – районният партизански щаб с един член по-малко при Ръжица се връща в Бургас.
/Къде се връща Асен Йорданов – в Бургас или Айтос?/.
И ето за тези ДВА ДНИ /разходка/ в Балкана А. Йорданов получава званието „народен партизанин”.
Тодор Ченгелиев:
„На 12 юли 1944 г. Асен Йорданов след 52 дни жестоки инквизиции и престой в мазетата на жандармерията „агент – провокаторът” Асен Йорданов е изпратен в Бургаски затвор и на 26 юли е осъден на смърт.”, пише Недялко Йорданов.
В същото време майка му Кина Йорданова казва: „Когато ходех да нося храна на Асен в жандармерията аз всеки ден го виждах…Отивах обикновено по време, когато ги извеждаха за клозета и само Асен го извеждаха сам, а другите групово…”.
Точно живи още другари, арестувани с него, твърдят, че за тях близките им дори не са знаели живи ли са или мъртви, не знаели къде са, а при Асен всеки ден идва жена му и синът му.
На кого да вярваме тогава? На тях, на убитите край Топчийско, или на Недялко?”

Ето и свидетелството на Димо Петков, лежал в затвора заедно с Асен Йорданов:

„В затвора имахме възможността да посрещнем Асен в нашата килия, където престоя повече от десетина дни, което време лежа до моята постеля. На всички ни направи впечатление: първо – осъден на смърт, а не е настанен в единична килия, като другите смъртни. Второ – на нас, младите ремсисти, разрешаваха свиждане с близките веднъж на два месеца, а на него по 2-3 пъти седмично с жена му и детето и то не зад решетките, а в канцелариите на дирекцията. Трето – бай Асен се движеше из района свободно, като надзирател. Четвърто – вълнуваше ни и въпроса защо съвсем млади момчета, които по това време попаднаха в жандармерията не ги докараха в затвора, а ги избиха, а бай Асен, който е изпълнявал задължението да закълне всички партизани в отряда не го постигна същата участ.
След 9 септември 1944г. в разговор с Тома Георгиев, работещ в органите на МВР, сега покойник, сподели с мен, че е конвоирал групата с Косьо Владев по време на съдебното действие. Косьо Владев се е държал много спокойно до произнасянето на смъртната присъда. Когато е била произнесена, той възкликнал: „Ах, Асен ме излъга”. При тия думи Велчо Ч. му е запушил устата.”
Синът на Тодор Ченгелиев:
„Моят баща, днес Н. Йорданов ни представя така: „С Тодор Ченгелиев се разиграва жестока драма. Несвикнал с инквизиите в ръцете на изверга Панайот Чушкин, за броени минути, най-много за половин час, той издава Атанас Манчев и собствения си брат”.
Пак НЯМА СВИДЕТЕЛИ, НЯМА ДОКУМЕНТ, но Н. Йорданов е толкова уверен във версията си, че определя дори времето, за което „Ченгелиев е проговорил”. А това вече е наглост.
Нелегалните нямало да бъдат открити, всичко е можело да се размине с извършения вече обиск, безсрамно твърди комбинаторът на факти Н. Йорданов и като че ли е забравил собствените си въпроси още в първата част на поредицата му.
Ще освежа паметта му. Написал е сам: „И така на 21 май 1944 г. в 4 сутринта се прави блокада на цял един град”. В рапорта пише: „ЗА ИЗДИРВАНЕ НА НЕЛЕГАЛНИ ЛИЦА”.
Не ти ли се струва, г-н Йорданов, че като е пишела този рапорт полицията е знаела кого ще търси?
Кой е предизвикал тая блокада?
Защо тя става в такъв ранен час? Откъде бургаските разузнавателни служби ИМАТ СВЕДЕНИЕ, че в Айтос се укриват такива лица?
И аз това питам непрекъснато, г-н съчинителю.
Откъде имат сведение?
Ето и сам го признаваш, но после тръгваш по други пътеки. Никой не иска от теб да фантазираш колко минути е издържал Т.Т. Ченгелиев, а да отговориш кой е съобщил на полицията, че в Айтос има нелегални. Кой е известил така спешно? Това е въпроса, който нека признаем всички, все още остава.“
През фаталния 21 май 1944 г. Атанас Манчев – Моц пише бележка до Иван Грудев и я дава на Тодор Ченгелиев да я занесе до Иван Грудев. Текстът е: „Другарю, настоявам за среща”.
Иван Грудев в писмени показания твърди, че тази бележка е предадена в присъствието на Асен Йорданов и Тодор Грудев.
Недялко Йорданов обаче твърди друго – че Тодор Грудев е обикалял целия град да търси Асен Йорданов, който бил на разходка.
В кръчмата на Зелков са тримата – Иван Грудев, Тодор Грудев и Асен Йорданов. Отговор Манчев получава не в кръчмата, а в ОРПС. Уговорката е била Иван Грудев и Асен Йорданов да бъдат в канцеларията на ОРПС и при съгласие от страна на Манчев на срещата да отиде Асен Йорданов. Това личи и от показания на Тодор Грудев.
„По-късно на срещата в дома на Ченгелиеви, Асен Йорданов записва на листче нещата необходими за отряда. „Опитният конспиратор” прави елементарна грешка като си води записки и то за 4-5, не повече, обикновени искания…
Според показанията на Кина Йорданова, след арестуването му той е бил пребит от бой.”, разказва още синът на Тодор Ченгелиев и цитира свидетелството на Иван Демирев, един от осемте арестувани на 21 май 1944 г.:
„… Към обяд ни изкарват от управлението заедно с Асен Йорданов и арестуваните от Караново и Пирне други пет другари и ни натоварват на открита камионетка със силна въоръжена охрана от жандармеристи… След излизането от града камионетката завива към Бургас. Това за момента ни успокоява. Значи няма да има веднага разстрел. Когато наближихме Бургас жандармеристите хвърлиха /закриха/ Асен Йорданов с предварително подготвено платнище. Защо го направиха това не можахме да си обясним. В Бургас камионетката спира пред щаба на жандармерията. Стоварват ни и ни отправят към ареста. При слизането по никой от арестуваните нямаше видими признаци да е бил бит, така беше и с Асен Йорданов, който беше в нормално състояние. В ареста всички ни настаниха в една килия, само Асен Йорданов беше настанен сам в една килия.”

Свидетелство на Стоянка Маринова Николова, съседка на Ченгелиеви, наблюдавала на 21 май 1944 г. това, което става на отсрещната страна на улицата:

„… И тогава видях, че Тодор Ченгелиев стоеше до тяхната къща подпрян на стената с белезници на ръцете, той беше целия обезобразен, едва стоеше на краката си, направо беше разсипан от бой. След малко отиде един от началниците на жандармерията и взе да блъска Тодор Ченгелиев да влиза в къщата, а той не можеше да се помръдне. В това време се хвърли бомба, тя веднага не можа да експлодира и началника на жандармерията я ритна, тя се блъсна в Тодор и му разкъса корема. Той изрева като животно и падна на земята. Два часа той се влачи докато траеше престрелката. Когато спряха да стрелят жандармеристите извадиха Иван Ченгелиев от скривалището убит. Донесоха и Тодор Ченгелиев, хвърлиха го върху брат му Иван, след това доведоха майка им и започнаха да псуват майката и Тодор, и викаха: „Нали казвахте, че няма партизани във вас, тоз какъв е?” – ставаше дума за Иван. Тя мълчеше. Жандармеристите доубиха Тодор и тогава разстреляха майка им – баба Каля – която падна върху двамата си синове. За гореописаното удостоверявам с личния си подпис.”
През 1991 година Недялко Йорданов отговаря на Ченгелиеви така:
„... Не е забравен безцеремонният език на сталинистите от 1950 година. Не е забравено самочувствието им на властници в тази държава, в която още мислят, че могат да се разпореждат безнаказано. Какво искате от мен, уважаеми другари? Тодор Ченгелиев твърди, че сте много – цял щаб, впрегнат да му събира сведения и спомени. Аз съм съвършено сам. И не се страхувам, каквото и да се опитвате да ми направите”.

Нищо сталинистко няма в това наследниците на обявения за предател от Недялко Йорданов – Тодор Ченгелиев да търсят очевидци и свидетелства за истината.
Има нещо изключително крайно в това – Недялко Йорданов да роптае срещу всеки, който оборва неговата истина. И да обявява всеки дръзнал да търси, също като него, свидетелства за историята, за „сталинист” или „убиец”.

През 1950 – 1951 ЦК на БКП прави обследване на бургаската партийна организация. Комисията е оглавявана тогава от Станко Тодоров. Обследването обхваща свидетелски показания и обследване на над 600 души.
Недялко Йорданов нарича тази комисия „зловеща”.
В доклада й четем: „… С арестуването обаче на Асен Йорданов са се объркали сметките на полицая Косьо Владев и последният се намесва най-енергично да го освободи и спаси от военните…
…За да се разсее всяко съмнение върху Асен Йорданов, че има връзка с полицията, му устройват процес, но чак през м. юли 1944 година…”.
На практика, „въпреки изричното разпореждане да бъдат избити всички близки и укриватели на налегалните, в това число и Асен Йорданов от Бургас”, той остава жив, казва синът на Ченгелиев.
Недялко Йорданов пише:
„Показания на Косьо Владев за заповед №26, която дава право да бъдат разстрелвани без съд всички заловени партизани, както и укривателите им, отменена в началото на м. юли 1944: „Като имах предвид заповед 26 на генерал Христов аз срещнах веднъж Стефан Чакъров за когото ми е известно, че е комунист и го предупредих да каже на всички техни хора да се предпазват известно време, а аз от своя страна ще гледам колкото ми е възможно да предотвратя всякакви убийства в Бургас на хора известни като партийци”.
Това е напълно възможно, още повече, че Косьо Владев е бил съучуник с някои от „партийците” например с Радко Миланов. Косьо Владев изтъква като своя заслуга спасяването му, като твърди, че е излъгал прекия си началник, че Радко Миланов се е съгласил да им стане сътрудник.”

Какво обаче заявява Златка Захариева:

„Доколкото си спомням това беше през октомври 1944 г. Заедно с моя другар Господин Захариев помолихме Досьо Досев, съзатворник на моя другар, който работеше в МВР, да ни направи среща с Косьо Владев, който беше вече в затвора. Попитах го защо без съд и присъда убихте непълнолетни момчета на по 18-19 години, а Димчо Карамидов беше на 16 г., като в същото време знаехте, че Радко Миланов и Асен Йорданов са присъствали на клетвата на партизаните, но ги оставихте живи?
Той отговори, че Радко Миланов му бил съученик и му правел услуги. На нашата реплика, че ще трябва голям трап, след като го изведат пред съда, той отговори: „Не, няма да бъда убит! ТЕ ми са ЗАДЪЛЖЕНИ!”.

„Кои са тези ТЕ и защо успяват да се укрият и до днес?, пита синът на Тодор Ченгелиев – Тодор.

Янко Кафалиев:
„През 1945 г. стана нужда да взема удостоверение от затвора, от което се вижда, че съм съден по ЗЗД и съм лежал в затвора в Бургас. Отидох в затвора, звъних и срещу мен излезе надзирателя Ангел. Усмихнат, охранен, беше вече главен надзирател. Аз се възмутих, че палач от наше време пак е надзирател. Сетих се за Наум и го потърсих, за да питам какво става при тях. Наум беше зам-началник на затвора. Питам го: „Как може Ангел да е още тук, не помните ли как се държеше с нас?”
А той ми отговори: „Бай Янко, ти нищо не знаеш. Ангел, надзирателят днес го крепи Асен Йорданов, защото той преди 9 септември правеше свижданията между Асен Йорданов, Велчо Чанков с Косьо Владев в специална килия”.
След обследването на ЦК на БКП през 1950 – 1951 г. на Асен Йорданов е отнето званието „народен партизанин”, заради връзки с полицията.
Недялко Йорданов продължава така:
„На 12 юли 1944 г. Асен Йорданов след 52 дни жестоки инквизиции и престой в мазетата на жандармерията, „агент – провокаторът” Асен Йорданов е изпратен в Бургаски затвор и на 26 юли е осъден на смърт.
…Четиридесет и четири дни Асен Йорданов прекарва в затвора в килия на смъртните, в очакване да бъде изпълнена смъртната му присъда. Бях едва петгодишен и въпреки това помня ясно пътя до затвора, който изминавахме всеки ден с майка ми по улица „Фердинандова” до голямата врата с каменни зидове на края на града.
…С писмо №4895 и 4896 от 4. 09. 1944 г. на Шуменския военно полеви прокурор поверително е изпратена присъдата на Асен Йорданов и на осъдените от Карнобат за изпълнение. На 6. 09. 1944 г. те са получени и върнати неизпълнени съгласно телеграма №2213 и 2284 на Министерството на правосъдието. На 6. 09. бургаските граждани разбиват вратите на затвора и освобождават политическите затворници.
Освободен от затвора Асен Йорданов живее още само две години и половина като умира при странни обстоятелства на 27 март 1947. Тогава той е втори секретар на Областния комитет на БРП /к/ – Бургас.
…18 юни 1955 г. : „ЦК на БКП Контролна комисия № 5 /римско/ 1080: Другарко, съобщаваме ви че ЦК на БКП има решение по партийното положение на покойния ви съпруг Асен Недялков Йорданов като отменя решението си от 26. 10. 1950 г. като неправилно и възстановява званието „народен партизанин”.

След 1944 година Асен Йорданов става секретар на Областния комитет на БРП /к/ – Бургас, а Радко Миланов става шеф на МВР в Бургас.

Впрочем, „странните обстоятелства”, при които умира Асен Йорданов, според Недялко Йорданов, трябва да внушат, че едва ли не е намерил смъртта си умишлено.
Недялко Йорданов пише: „Много години след това, когато Бургаския театър гастролира в София – след спектаклите – ме чакаше на служебния вход един възрастен човек – д-р Стефан Тенев и настояваше да разговаря с мен. Аз не можех да го гледам спокойно и учтиво отклонявах поканите му. Сега не мога да си простя това, защото той почина и отнесе тайната за смъртта на баща ми в гроба. А може би все още има живи хора, които я знаят”.
В местния бургаски вестник след изпращането на Асен Йорданов в Отвъдното, съпругата му Кина Йорданова публикува: „Благодарност. По случай на тежката неочаквана загуба на скъпия ми другар Асен Йорданов, изказвам своята гореща благодарност на д-р Стефан Тенев за положените неуморни грижи за неговото здраве…”.

След публикуваната поредица във в. „Черноморски фар” на Недялко Йорданов, където той мистично внушава, че на баща му едва ли не са помогнали да умре, Иван Георгиев Русчев написва свидетелство за това, което се е случило, цитирано от Тодор Тодоров Ченгелиев:

„Преди да почине Асен Йорданов ми се обади др. Кина Йорданова по телефона, че Асен е много зле. Помоли ме да взема д-р Миронов – тогава завеждащ вътрешно отделение на болницата. Казах на д-р Миронов и веднага отидохме в дома на Асен Йорданов. Заварихме същият да лежи в леглото в безсъзнание. Първата дума на д-р Миронов беше какво е ял този човек. Отговора на Кина Йорданова беше, че е закусил прясно мляко с кифла, тъй като този човек повръщаше жълтозелена течност. Д-р Миронов го прегледа основно и каза, че състоянието му се влошава. През това време пристигна и д-р Тенев. След размяна на мнения решиха да направят консулт с хирурга д-р Грозев. Като приключиха консулта д-р Миронов, виждайки, че се влошава състоянието му, ми каза да се обадя в болницата на ст.мед. сестра Дамчева да вземе 5-6 чаршафа и да дойде веднага в дома на Асен Йорданов. Не повече от половин час същата дойде. Съблякохме Асен гол, мокрехме чаршафите и го овивахме. След известно време започнахме да правим изкуствено дишане, като се сменяхме един за краката, друг за ръцете… Пропуснах, че д-р Миронов запита Кина какво е вечерял. Тя отвърна, че вечерта са имали почерпка с приятели – кои са били не каза и не знам. В показанията си пред комисията тя казва, че се е простудил на бригада. На нас каза, че след закуска веднага е излязъл от къщи, тъй като е имал заседание на околийския комитет на партията. Излизайки от дома си, отивайки до дома на агронома Джанков /на 100 метра от тях/ се върнал с думите, че му е много лошо. А не както впоследствие твърди жена му. Това е истината около смъртта на Асен Йорданов.”
Тодор Ченгелиев е учуден, защо Недялко Йорданов е отбягвал среща с д-р Тенев: „Той, който изгради целия си съзнателен живот върху легендата за баща си, може би съзнателно е правил това. Страхувал се е да не се разочарова. Страхувал се е, че ще му бъде много по-трудно да подържа легендата си такава, каквато той я налага на всички”.

Години по-късно, след реабилитирането на Асен Йорданов, един от наследниците на Ченгелиеви разговаря със Станко Тодоров, който е председател на комисията, обследвала Бургаската партийна организация и оповестила Асен Йорданов като предател.
Станко Тодоров казва: „Дайте да не ровим повече в тези истории, да не настройваме вътрешно другарите в партията”.
Така самата БКП замита търсенето на истината кой всъщност е предателят.
Партията няма сметка от това легендата за „чистата” партизанска борба да бъде срината.

А докладът от 1950 -1951 г. започва така:
„От 1934 г. до 1944г. не е останал нито един окръжен комитет, който да не бил разбит и разгромен от полицията. Тя е постигнала това главно със завербоването на агент – провокатори, които е имало почти във всички състави на окръжните комитети и през всички години.”
Съпругата на Асен Йорданов и майка на Недялко Йорданов – Кина Йорданова пред същата тази комисия казва потресаващото:
„Асен е мъртъв сега. Мога аз да се съмнявам сега, че много другари, които смятат, че имат грешки, искат да ги замажат с Асен, който е мъртъв. Може ли да се съмнявам, че може да се измият, като прехвърлят вината на Асен. Комисията каза, че това ще се обследва най-обстойно и когато излезе с решение, то ще бъде най-отговорното решение на ЦК, което наистина ще бъде меродавно за мен. Аз с нетърпение очаквах това решение на ЦК, тъй като цяла година се тормозех, понеже не бях наясно, не знаех нищо около Асен. Нищо не даваше повод да мисля, че Асен може да бъде такъв. Сега, когато това решение идва от най-отговорното място на нашата партия, моето отношение не може да бъде друго, освен това на ЦК. Аз не съм се отнасяла с недоверие към комисията, която имаше възможност обстойно да обследва всички тези факти.
Повечето другари знаят, че обичах Асен, тъй както рядко може да се обича, както той писа в предсмъртното си писмо, но другари, аз като член на партията, трябва да погледна с по-друго око на всичко това. Не мога да се ръководя само от чувствата, трябва по болшевишки да погледна на нетърпимите грешки на Асен, на предателството му и прочие.
Аз считам, че трябва да кажа това, че решенията на ЦК не ще пречупи вярата ми към партията, а напротив, ще работя така както съм работила с преданост към партията. Трябва да ви кажа, че смъртта на Асен понесох много тежко, но тази санкция понасям още по-тежко. Аз смятам, че с моята работа в партията ще покажа, че ще изтрия това петно и ще работя с преданост и любов към партията. С помощта на партията аз изживях по-леко смъртта на Асен. С помощта на партията аз ще намеря сила да изживея и това.”

С „измиването на ръце” на същата тази партия истината за предателството на Атанас Манчев и братя Ченгелиеви остава и до днес заровена.
Недялко Йорданов размахва „полицейско донесение” и жигосва Тодор Ченгелиев като предател. Прави го натрапчиво и категорично, недопускайки различна позиция.
Наследниците на Ченгелиеви и близките на Атанас Манчев са убедени, че това е грозна подмяна на историята и позорно заклеймяване на мъртвите.

И тогава, и днес технологията на злото произвежда по „полицейски донесения” своите предатели и жертви. Днес го наричат „по оперативна информация” или „активни мероприятия”.
Опитах се да чуя освен историята на Недялко Йорданов и тази на онези, които остават някак тихи на неговия фон – на сестрите на Манчев и на наследниците на Ченгелиеви.
Недялко Йорданов ме нарече „убийца”.
Вие преценете подобна реакция за какво говори.

Веселина Томова