Юрдан Трифонов

Действителен член на БКД (днес БАН) от 1906, Почетен доктор на Софийския университет  от 1939

Почитаеми Госпожи и Господа!

Като приех поканата на почитаемия Научен комитет при "Славянска беседа" да изляза пред Вас със сказка и чрез това да поддържа добрата инициатива на Беседата в това отношение, аз съобразно с целта на Беседата и с духа на урежданите от нея сказки, намерих за добре да представя на Вашето внимание един неразглеждан досега по-специално въпрос, именно въпроса за обстоятелствата, при които нашият народ е почнал да нарича Русия с името "Дядо Иван" и да се надява на нейната помощ. Три са подбудителните причини, които, от покрай чисто научния интерес, ме накараха да избера именно тоя въпрос. От една страна, ние не можем и не трябва да забравяме неща, които са стопляли сърцата на нашия многострадален народ през време на тежкото му робство, защото те ни са мили. Простите и безпретенциозни поколения от онова страшно време, които (поколения) имаха нещастието да изплатят чрез нечути тегла, с кръв и сълзи греховете на нашите деди от време на стария ни свободен политически и църковен живот и така да запазят за нас, недостойните и разглезените, своята "рай-земя" - тия поколения заслужват нашето внимание повече от кои да било други. Всичко, що е въодушевявало тези черни роби, всичко, що е докарвало облекчение на техните измъчени сърца, не бива да се забравя в силата на ония чувства, които са накарали староеврейския патриот да извика: "Нека се забрави душата ми, Йерусалиме, ако те забравя някога!" Легендарният образ на Дяда Ивана е внасял надежди и облекчение в сърцата на дедите ни, затова не бива да се забравя от нас. От друга страна, колкото по-често си припомняме времената на теглото, толкова по-добре ще е за нас, защото не може да не почувствуваме срам и да се не смирим, когато сравним нашите безмерни, мъчно удовлетворими копнежи и претенции със слабите искрици от надежда, които са запалили сърцата на измъчените ни деди. Как малко е било отделено за тях и колко много имаме ние, и, при все това, как болезнено неспокойна е нашата душа! Най-после, въпросът за Дяда Ивана ще ни припомни общопознатата, речи изтъркана, но все пак лесно забравяна истина, че "свой своего не храни, но тежко и горко - кой го няма", че преди човечеството изобщо има родствени племена и свой народ. Ето това са подбудителните причини, които ме накараха да Ви занимая с въпроса за Дяда Ивана, и ако аз си позволявам да попрося вашата снизходителност, то е не толкова, загдето съм избрал тоя предмет, а загдето недостатъчността на материалите и липсата на творческо въображение да ги допълни, не ще ми позволят да изложа предмета тъй, както той заслужва.

Почитаеми Госпожи и Господа!

Всички знаем какво разбира народът ни под името Дядо Иван, па знаем още, че това име не е било само обикновена тайна дума, а е било израз на твърда вяра в братска помощ. Всякога, когато нашите деди са се замисляли за своето тежко положение, те са бивали принудени да признаят с болка на сърце, че са слаби да се борят със своя завоевател, който е стоял върху три материка. Ето, например, как са говорели нашите деди и бащи от първата половина на XIX в. "Разговорът на баща ми, разказва покойният П. Кисимов, кога как се заразправяше за минали и предстоящи страдания, всякога свършваше с надежда у Дяда Ивана (Русия), че ще дойде да ни отърве от туй робство... Какво ще ти прави тебе завера, когато сме оградени с кучета от четире страни? Гърците направиха завера и се освободиха. Ала, ако не беше Дядо Иван да скочи, те, с всичкия си юнаклък, нищо нямаше да изкарат и тъй щяха да си пропаднат (Българска Сбирка, 1899, с. 823-6).

Но кога се е явила вярата в Дяда Ивана, и отгде е произлязло самото име?

Свет. Миларов в своята "История на българский народ (679-1877)" (Пловдив, 1885) изказва мнение, че надеждите на българите за освобождение от Дяда Ивана почват от Руско-турската война, която се е свършила с Кючук-кайнарджишкия мир (1774). Той казва: "от тая война датира паданието на турският престиж между източните народи и гръмванието на руското име по изток и особно помежду българите... От тогава тоя силен утешителен глас, че на великият Православен господар, на Белия Цар, предстои да съкруши полумесеца и да донесе на поробените народи готова свобода. Да, оттогава захвана да се утаява и засяда в дъното на народната душа онова страхопочитание, оня култус, онова неизразимо чувство на надежди и на вяра към Дяда Ивана." (с. 122-3). Миларов не казва на какво основава мнението си, че вярата в Дяда Ивана се е явила у нашия народ от време на Екатеринските войни; а пък както сведенията, които историята ни дава за надеждите на православните изобщо и на българите в частност, така и косвените съображения, що могат се извлече от представленията на народа ни за Дяда Ивана, па и от самото име, говорят против това мнение и показват, че вярата в Дяда Ивана е много по-стара от втората половина на XVIII в.

Преди всичко, самият характер, с който се отличава вярата в Дяда Ивана, сочи към много по-ранно време. Право е забелязал Свет. Миларов, че вярата в Дяда Ивана е имала отличителните черти на религиозен култ; а с такива черти тя е можела да се яви на църковно-религиозна почва, а не от непосредствени сношения на народа с руските войски. Войните между Русия и Турция от време на Екатерина Велика още не са били свободни от старовремския начин на воюване. Войските са се продоволствували повечето за сметка на земите, в които са воювали. Дори и да не са желаели, те са бивали принудени да прибягват към насилия над местното население, за да го заставят да ги снабдява с храни и превозни средства. Симпатии и надежди към Русия в по-старо време съществували и между румъните, и, макар че Екатерина искала да върви по стъпките на Петра Велики, като възбуждала у подвластните на Турция християни надежди за освобождение, - нуждата да се храни руската войска със средствата на окупираните от нея княжества Молдова и Влашко, които и без това били изтощени от своите князе и боляри, докарала пълно обедняване на населението и изстудила чувствата на румъните към русите. Такова охлаждаване почнало още в 1736 г., следователно преди Екатеринските войни, па се продължило и след тях. През войната в 1806-12 г. руските окупационни власти във Влашко и Молдова, освен че наложили на населението големи контрибуции за издържане на войските, заставяли го още да копае укрепления, а нощя затваряли работниците в сгради, за да не могат да избягат. Зле хранени, много пъти измокрени до костите и затваряни вечер, те мрели със стотини. Не по-добра била участта и на многобройните селяни, които били заставяни почти постоянно да пренасят с колата си (15-20 хиляди с по четири вола) разни провизии и оръжия (Xйnopol. Histoire des Roumains, ІІ, 270-4)1. Насилия над населението и грабежи и в предишните войни руските войски са правили и отсам Дунава. Така, върху обратната страна на една икона в църквата "Христос" в с. Арбанаси е записано следното: "1811 г. Тази икона е взета от московците. Като се връщаха русите от Ловеч, бяха обрали църквите и къщята на християните." (И. П. Георгиев. "Село Арбанаси", ПСп., кн. 65, св. 1-2, с. 122). Охладително ще са действували върху българите и разказите на многобройните българи, които са избягвали след руските войски в Южна Русия, а сетне пак са се завръщали в отечеството си. Без да изброяваме други обстоятелства, свързани с руско-турските войни от втората половина на XVIII и началото на XIX в., които (обстоятелства) са действували охладително върху симпатиите и надеждите на българи към руси, - трябва да кажем, че тяхното действие е било доста силно в някои места на нашето отечество, главно в крайдунавските места и в Източна България. Тям се дължи, например, страхът от русите, изказан в една песен от Варненско, загдето те щели да взимат момците за войници, а момите щели да карат на беглик. Тая песен се намира в сбирката на Юрия Венелина (вж. ПСп., кн. 66, св. 5-6, с. 379). Тям се дължи и друго едно вярване, което се срещаше тук-там между народа и което е съвсем противно на вярата в освободителната мисия на Дяда Ивана, именно, че щяло да дойде време да се плаче за "зелено парцалче", т.е. за турците. И ако при всичко това вярата в Дяда Ивана е надвила на причиняваното от войните охлаждение, това се дължи, между друго, и на обстоятелството, че тя е много по-отколешна от тия войни и че е била заседнала дълбоко в народната душа. Щом са преминували неблагоприятните условия, свързани с едновремешните войни, тя е изплувала пак на повърхнината на народната душа и наново е показвала своето съгревателно действие.

Че вярата в Дяда Ивана е по-стара от втората половина на ХVІІІ в., показват ни самите черти, които народът му е приписвал. Наистина, досега не е направен опит да се съберат чертите, които народното въображение приписва на Дяда Ивана. Няма съмнение, че част от тия черти вече е забравена. Но все пак не може се каза, че ние вече не притежаваме никакви податки в това отношение. Ако представлението за Дяда Ивана да се е образувало от ХVІІІ век насам, в него трябваше да намерим само такива черти, каквито българите са можели да забележат у руските войници при сношенията си с тях. А всъщност чертите, които са останали в народната памет на българи и турци от ХVІІІ и началото на ХІХ столетие, стоят отделно от по-старото представление за Дяда Ивана. В следните думи, които покойният Ц. Гинчев, в своята повест "Ганчо Косерката" влага в устата на турци търновчани, всеки ще познае черти от ХVІІІ и началото на ХІХ столетие:

- Да се дигнем мало и голямо, богато и сиромашко, московец ли? В джендема ще то закараме- куршум на тоя неверник, душманин...

- Не се бие той тъй лесно - им възразяваше Бекир баба шербетчията, който беше живял в Добруджа [...] Той на чиляка кол забива в гърба - продължи старецът. - Ял съм му попарата два пъти. У него мурафет има, мурафет... ей тъй, ти стоиш тука и мислиш, ще излезе напреде ти, а той те заобиколила и като ти викне: "Стой!" [...] Московец се казва то - не е шега с него: аскерът му е безчет и все с черни ботуши над коленете - кара-баджак-пезевенк - върви като див глиган - окото му не трепва... ("Труд", Търново, 1890, с. 663)2.

Ала покрай тия нови черти, в народното въображение все още не са изчезнали други, по-стари, които отличават старото представление за Дяда Ивана от новите представления за русите от ХVІІІ и ХІХ в. Вярно схващане на някои от тия черти ние дължим на нашия народен поет г. Ив. Вазов, който добре е оценил значението, що е имала вярата в Дяда Ивана за нашия народ, та й дава място в романа си "Под Игото", както и в сбирката типове под име "Чичовци", които (типове) съставят подготовка към тоя роман. В лицето на чорбаджи Мича Вазов въплъщава твърдата вяра на народа ни в освободителната роля на Русия. А, според чорбаджи Мича, турското царство в Европа принадлежи на Дяда Ивана по право на наследство. Еднаж беят съгледал у тях на стената образа на императора Николая и попитал кой е той. - Дядо Иван, "миразчият", ефендим" - отговорил бай Мичо (Христом. Мишев и Костов, 1889, т. II, 382)3. А вярата, че Дядо Иван е "миразчия" на турското царство, т.е. че той има право да го усвои като наследник на византийските царе, се е явила в края на XV и началото на XVI в., когато, както ще видим, оженването на великия княз Иван III с княгиня София Палеолог е направило всички православни да гледат на руските владетели като на наследници на цар Константинова трон. Като "миразчия" на тоя трон, Дядо Иван трябва, преди всичко, да даде тържество на православието, като подигне сваления кръст върху "Св. София", майката църква на цялото православие. Ето какво е мнението в това отношение на белочерковските събеседници в Танковото кафене:

- Ама виж, Марко, ако е речено от бога? - забележи поп Ставри.

- От Бога е речено да си налягаме парцалите ние, дядо попе. Ако той е решил да погуби Туркия, то няма да възложи на нас, сополковци, такава работа.

- Кой ще бъде, то се знае отсега, джанъм - каза Павлаки.

- Дядо Иван, дядо Иван! - избъбраха мнозина.

По чорбаджи Мичовото лице се прочете удовлетворение; той подвзе живо:

- Абе, та това на мене ли ще кажете? И аз, като казвам, разбирам, че ние ще вървим напред, а той ще върви подир нас с топуза... чак до Света София! Без негово питане бива ли? ("Под Игото", издание III, с. 134-5)4.

Към по-старо време от ХVІІІ век сочи и епитетът "рибар" или "балъкчия", с който българи и турци са наричали Дяда Ивана. Ето какво четем в повестта "Ганчо Косерката":

- Кога си пристигнал, Джалил-ага, и отде направо идеш?

- Преди два часа пристигнах, предадох писмата и дойдох да пия едно кафе. Аз сега ида право от Сливен.

- Кога си излязъл от Стамбул, я разкажи ни, какво се чува надолу?

- От Стамбул речи, че съм излязъл преди четири дена, ама се бавих в Едрене и Захра, че вчера по туй време едвам стигнах в Сливен. По нас друго не се чува, си за балъкчията е разговорът. Някои го докараха биля чак до Варна… ("Труд", г. III, кн. VI, 665)5.

Представлението на българите, че Дядо Ивана, е "рибар", е почнало да се образува още по-рано. Това личи от подробностите на някои разкази. Така, в една българска приказка, записана от руския професор Качановски в Западна България, се разказва, че руският цар отначало бил рибар и владеел само едно блато, което уж му било отстъпено за ползуване от някой си български цар. Петдесет години той се поминавал с ловене риба, която продавал на други хора. Отпосле намислил да изсуши блатото и да го обърне в орна земя. До блатото имало планина. Той прокопал планината и водата изтекла. На дъното на блатото той намерил три топа: св. Никола, св. Петър и св. Арахангел. Тия топове му дали възможност да се усили: щом трябвало да воюва на някоя страна, те сами се обръщали. Чрез тях той завладял много земя и станал пръв цар на земята (В. Качановскiй. Памятники болгарского народного творчества, с. 213-4)6. Кога се е явил разказът за трите топа, за които се говори във въпросната приказка, не може да се каже точно. Същият разказ е бил познат и на турците. Така, Ц. Гинчев влага в устата на търновските турци следния разговор:

- Кажи, аллахи-северсин: до де е дошъл? - го пресече табакът, който се препираше преди с шербетчията.

- Абе той още не е прекрачил синора си, ама иде, казват, и сега иде още с по-много аскер, отколкото преди, и много големи топове возел: повезъл и онзи топ - топа на реиз-баба Никола, който като се хвърли, колкото непразни жени го чуят, помятат… Туй сега се говори по кафенетата в Стамбул ("Труд" III, с. 666)7.

За старината на въпросната приказка можем да заключаваме по разказа за блатото. А последният е неясен спомен от разказите на наши монаси от началото на XVI в., които са пътували по северозападна Русия за събиране помощи и са посещавали градовете Велики Новгород и Псков, от които първият лежи до езерото Илмен, а втория - до езерото Пейпус. Още в 1539 г. йеромонах Митрофан от Зографския манастир и монах Прохор ходили в Велики Новгород за милостиня и разказали за мъчението на св. Георги Софийски (вж Голубинскiй. Краткiй очерк исторiй православних церквей, 666. Яцимирскiй. Григорiй Цамблак, 457-411)8. След това посещенията на монаси от светогорските, както и от Рилския и други манастири стават все по-чести. Тези монаси, поради върлуванията на кримските татари и пустинността на южно-руските степи, при отиването си към Москва минували главно през западна Русия, тогава под литовска власт, и често достигали езерата в северозападна Русия.

И други разкази в нашата народна словесност, които (разкази) говорят за начина, по който се е усилил толкова руският цар, сочат на по-старо време от XVIII в. Така, в една приказка, записана в Македония, се разказва, че руският цар почнал да напредва най-вече оттогава, откогато двама руски министерски синове ("синои от садрiазамите рускьи"), които, преднамерено били избягали от Русия в Цариград и престорено приели мохамеданството, сполучили да убедят султана да прати в Русия честния кръст и главата на св. Ивана Кръстителя, които се пазели в султановата хазна. Тези светини султанът пратил на руския цар, като подарък, в замяна на изпратената от последния до него сребърна джамийка с чуден часовник отгоре. (СбНУ, XII, 196-7). Тая приказка също така посочва XVI и XVII векове, когато монаси и владици от разни места в Турция най-много ходели в Русия за помощи, като занасяли със себе си мощи, икони и кръстове, които оставяли на щедрите си и набожни дарители. На тия светини, както русите, така и самите монаси приписвали особена сила и вярвали, че те привличат Божието благоволение върху руската земя, която им дава своето гостоприемство. Така, хилендарските монаси в една своя просителна грамота до Ивана Грозни, между друго, пишат: "Wтьнpлиже вьспр·еть свет·и монастирь на свое царьско име, ωть толя и Пречиста дарова твоемоу светомоу царьствоу казанское царьство и астраханское; даеи бо в заем Богоу сторицею ωть нpго вьспрpмлpть и царьство оупространявает, и казноу царьскоую оусоугоубляваеть" (Споменик Српске Кральевске Академиjе, III, стр 48).