В Уикито четем:

Khalifa Belqasim Haftar (Arabic: خليفة بلقاسم حفتر‎‎; born c. 1943) is a Libyan marshal and the principal commander of one side in the ongoing Libyan Civil War of 2014. On March 2, 2015, he was appointed commander of the armed forces loyal to the elected, internationally backed government, the Council of Deputies.^[2] Transliterations of his name include Heftar, Hafter, Hifter, Hefter, etc.

Haftar was born in eastern Libya. He served in the Libyan army under Muammar Gaddafi, and took part in the coup that brought Gaddafi to power in 1969. He commanded the Libyan contingent against Israel in the Yom Kippur War of 1973.^[3] In 1987, he became a prisoner of war during the war against Chad. While held prisoner, he and his fellow officers formed a group hoping to overthrow Gaddafi. He was released around 1990 in a deal with the United States government and spent nearly two decades in the United States, gaining U.S. citizenship.^[4] Haftar lived comfortably in Virginia, relatively close to CIA headquarters, from the early 1990s until 2011. In 1993, while living in the United States, he was convicted in absentia of crimes against the Jamahiriya and sentenced to death.

Haftar held a senior position in the forces which overthrew Gaddafi in the 2011 Libyan Civil War. In 2014 he was commander of the Libyan Army when the General National Congress (GNC) refused to give up power in accordance with its term of office. Haftar launched a campaign against the GNC and its Islamic fundamentalist allies. His campaign allowed elections to take place to replace the GNC, but then developed into a civil war.

Haftar"s campaign attracted opponents to the GNC to join him as well as armed groups including Zintan"s al-Qaqaa and Sawaaq brigades, regional military police, the Saiqa special forces group in Benghazi, the Libyan air force and Ibrahim Jadhran"s federalist militias

Haftar has been described as "Libya’s most potent warlord," having fought "with and against nearly every significant faction" in Libya"s conflicts, and as having a "reputation for unrivalled military experience".

А онзи ден в "Московский комсомолец" четем

"Стратегическото настъпление на Русия в Близкия изток излезе далеч по-мащабно, отколкото се очертаваше. Всички отдавна сме свикнали с мисълта, че страната ни е сред главните участници в голямата международна игра в Сирия. Но Москва явно се вглежда напрегнато и в друга важна арабска държава, където бушува гражданска война – Либия.",

Така пише Михаил Ростовски в "Московский комсомолец".

Според него емоционални изявления на западни политици, цитирани в британския "Гардиън", подкрепяният от Русия генерал Халифа Хафтар може скоро да завоюва върховната власт в някогашното владение на ексцентричния диктатор полковник Муамар Кадафи.

"Сред основните руски политически събития от пролетта на 2011 г. бе публичната словесна престрелка между Владимир Путин, тогава премиер на федерацията, и тогавашния президент Дмитрий Медведев по повод събитията в Либия. Навремето Русия не използва шанса да наложи вето върху резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, позволила на Запада да предостави военна помощ на въстаналите срещу режима на Кадафи. Путин оцени събитието като провал за нашата дипломация: "Резолюцията е непълноценна и недъгава. Напомня ми средновековен зов за кръстоносен поход".

В Русия традиционно се смята, че президентът има изключителна компетентност във външната политика. И Дмитрий Анатолиевич сметна за необходимо да скастри своя премиер, без да споменава имена: "Трябва всички да са максимално прецизни в оценките. Недопустима е употребата на изрази, водещи всъщност до сблъсък между цивилизациите, от рода на кръстоносни походи. Не смятам за неправилна тази резолюция. Нещо повече, според мен резолюцията като цяло отразява и нашето разбиране за събитията в Либия".

Преди шест години тази размяна на реплики бе възприета съвсем еднозначно: Дмитрий Анатолиевич и Владимир Владимирович се карат заради различни виждания по ситуацията в Либия. Мнозина очакваха конфликтът в тандема да се задълбочи. Но щом чу изявлението на Медведев, Путин бързо отправи сигнал, че признава правото на президента да движи външната политика. А през есента същата година Медведев доброволно склони да напусне президентския пост. И всички забравиха пререканията му с ВВП по повод Либия - всички освен самия Владимир Владимирович.

В неофициални разговори с близък съратник на днешния президент често съм чувал от него следната теза: събитията показаха, че Путин е бил абсолютно прав за Либия. Благодарение на западната намеса въстаниците успяха да свалят Кадафи. Но това не доведе до нищо добро. Вместо работеща държава светът получи зона, в която цари анархия.

И тази оценка напълно отговаря на фактите. Днес Либия фактически не съществува като единна страна. Официално впрочем тя има правителство - но в няколко екземпляра. Понякога делегати от конкурентните власти пристигат на международни прояви и стъписват организаторите. Неориентирани в либийските реалности, чужденците не са наясно кое точно "единствено законно правителство" да признаят.

Друго обаче се споменава по-неохотно в путинското обкръжение: интересът на ВВП към Либия не е изчерпан, нито пък се ограничава с историческия аспект. Естествено не е тайна, че официална Москва поддържа тесни връзки с един от днешните видни либийски политически играчи - командващия войските на правителството със седалище в Тобрук генерал Хафтар.

Миналата година Хафтар няколко пъти се отби в Москва, имаше срещи с водещи руски министри и бе сниман на вратата на руското Външно с модна ушанка на главата. Но честно си признавам: статията в "Гардиън" от авторитетния дипломатически редактор на вестника Патрик Уинтур ме хвърли в изненада.

Ето накратко съдържанието й: получил масирана подкрепа от Русия, генерал Хафтар е на път да смаже с военна сила своите конкуренти и да заграби властта в страната. Това никак не радва Евросъюза, който разчита да убеди Москва, че превръщането на Хафтар в едноличен управник на Либия ще е опасно и контрапродуктивно. Всички тези тезиси от "Гардиън" намират потвърждение в конкретни официални изявления на външните министри на Великобритания и Италия, а и на други европейски официални лица.

Не се смятам за дълбок познавач на ситуацията в Либия, затова ще бъда засега крайно предпазлив в оценките. Либия е стратегически много важна страна от Близкия изток с големи запаси от петрол и газ. И успее ли Русия да се закрепи там, за нас ще има изгоди и в икономически, и в политически план. Затова интересът на Путин към Либия сам по себе си, мисля, е съвсем оправдан.

Оправдано е и желанието на Русия да сложи край на анархията, обхванала Либия. Зоните, неконтролирани от никого, са мощен източник на терористични заплахи и нестабилност. Единственият начин да се премахнат тези черни дупки е в страната да бъде установен авторитарен светски режим.

Каквото и да говори Западът, в Либия не може да става и дума за демократично държавно устройство от европейски тип.

Тук обаче започват големите въпроси. Нашето сътрудничество с Либия през епохата на Кадафи носеше ползи предимно на ексцентричния полковник. Кадафи гледаше да взема максималното, но да връща възможно най-малко. Няма ли риск да стане нещо подобно и този път? Какъв е размерът на руската помощ за генерал Хафтар? Какво представлява всъщност тази помощ? Дали е по силите на днешна Русия да води толкова мащабна и нападателна политика в Близкия изток?

Не съм толкова наивен, че да очаквам бързи отговори на всички тези въпроси. Те обаче със сигурност няма да се изпарят и с времето ще стават все по-актуални. Засега само ще констатираме: в Близкия изток Русия играе на едро не само в Сирия. Политическо-икономически бойни действия се развиват и на друг много важен фронт - либийския. "

иначе
Халифа Хафтар е роден в Либия на 7 ноември 1943 г. Следва във висши военни заведения в Съветския съюз и Египет. Участва в държавния преврат от 1969 г., който сваля режима на крал Идрис и довежда на власт Муамар Кадафи.

Попада в плен заедно с голяма група свои подчинени и Кадафи се отрича от всички тях.После Хафтар минава в опозиция и през 1990 г. се изселва в САЩ като бежанец. След свалянето на режима на Кадафи отпърво не успява да се впише в либийската политика, но през 2015 г. става върховен военен командир на правителството в град Тобрук.

или

Путиновия Drang nach Libien!