Една тема ме гложди от известно време и реших да разхвърлям мислите си открито, въпреки, че не ме напуска усещането, че при мен (почти) всичко е наопаки на привидната логика – ям и огладнявам, пия и изтрезнявам; това, което действа на хората по един начин, на мен ми действа по обратния. Хората имат мръсно подсъзнание, аз имам мръсно съзнание. Поради тази причина, написаното по-долу може би ще е нещо много, много индивидуално, в което единствено аз да можа да се разпозная.

Понеже си вървя малко буен от малък и белите и инцидентите ме преследват под всякаква форма, е възможно да съм си сцепил кратуната някъде още в началото, ама толкова юнашки, че да ми се е претърколил мозъка по тротоара, и да са ми го поставили наопаки. Нямам неопровержими доказателства за горното, просто е една от хипотезите в търсене на рационално обяснение.

Мисля си за ролята на близките хора в живота ни. В подобно определение обикновено включваме такива, на които се доверяваме поради една или друга причина – роднинска връзка; доказано с времето поведение в конкретна посока; комфорт; желание да вярваме, че човекът е такъв, какъвто ни се иска.

Харесваме близостта именно заради комфорта, който ни предоставя, което поражда две следствия. Едното е, че хората, които ни създават комфорт, успяват да подмамят мисленето ни, като по този начин често ги даряваме с близост. С други думи – допускаме до себе си хора, които може да ни ласкаят, дори когато го правят с цел да получат облаги в някакво бъдеще. Комфортът, създаващ доверие, кара нашите вътрешни защитни механизми да притихват, което е едно от основните изражения на въпросната близост. Чувството на защитеност е вид комфорт, нали? Съответно, когато то се превърне в прието по дефиниция, проектираме (екстраполираме) очакването за бъдещ комфорт на базата на усещането за минал комфорт през настоящото ни възприятие за близост .

Проблемът тук идва от проекцията, която създаваме – илюзията, че сме защитени произтича от очакването да получаваме безусловно степента на комфорт, която проектираме върху въпросния човек, тъй като това е когнитивен процес, от гледна точка на мозъка, източникът на болка няма абсолютно никакво значение – дали тя ще бъде породена в тялото и ще е строго физическа, или ще е емоционална, отражението ѝ е едно и също. Затова и определянето на мъжете като „представители на силния пол“ единствено заради това, че имат средно статистически по-голяма мускулна маса, т.е. способност да причинят някому повече болка при свободно падане от голяма височина, е абсолютна глупост.

Това е есенцията защо близостта поражда конфликти – ние правим себе си по-уязвими чрез проекциите, които си създаваме. Едно проявление е да говорим по-открито или да навлизаме самите ние в чуждото лично пространство. Или другите да го правят спрямо нас. Историята за Самсон и Далила е чудесен пример.

Нашите очаквания са основата на нашето страдание.

Нашите близки са манифестация на нашите очаквания.

Нашата болка е нашата възможност да станем по-осъзнати или точно обратното.

Осъзнаването е врата към възможността да израстнем.

От гледна точка на видимата динамика на взаимоотношенията, често се получава така, че хората, които ще ни нараняват най-много и най-често в живота, са тези, на които сме дали тази сила. Хората, които ще ни помогнат и ще ни покажат човещина в живота, са тези, които сме лишили от това право. Врагът, който показва милост към нас, мигом придобива симпатията ни, но ние очакваме винаги това да бъде сторено от близките ни. Когато близките ни имат свое мнение или свои интереси, ние се чувстваме предадени, но това е нормалното поведение, което очакваме от „чуждите хора“.

И сега си задавам въпроса – тогава, от гледна точка на невидимата динамика на човешките взаимоотношения, хората, които ни нараняват и с които сме във вражда, която ни притиска да се превърнем в своята по-добра версия, за да преодолеем тази или онази трудност, дали не са наши приятелски души?

Т.е. дали близките ни не са най-големите ни врагове в огледалния свят, а душите на най-големите ни врагове дали не са ни всъщност наши приятели? И, по индукция, ако някой случайно ни стори вреда, това дали е случайно и дали този човек е наш близък – тук или там? Трябва ли да сме враждебни толкова често, колкото сме, или това е нашето его, което се съпротивлява да изкачим стъпалото на личното си израстване?

Объркващо ли е? Дали Алиса е попаднала в огледалния свят, или е дошла от него? Дали се борим с живота именно защото използваме погрешната логика, опитвайки се да го разберем?

Просто си задавам едни въпроси, това е...


🧡

От там можеш и да идваш и да попадаш едновременно, да растеш и да се смаляваш, което не зачи, че смален си по-малък...Ако съумеем да осмислим живота си като живеене в квантов свят /светът на душите, казват учените бил такъв/ може пък животът да стане повече духовно-душевен. В мислите на мнозина това навярно е наивно, но със сигурност по-красиво. Може и това да се има предвит в "Бъдете като децата!"? Търсим, напипваме смисли и все ни се изплъзват. Почваме от начало.

https://www.google/search?q=red+queen+off+with+his+head&client=firefox-b-d&tbm=vid&ei=gd71Y6aeDZCCxc8PxbeakAw&start=0&sa=N&ved=2ahUKEwjm4pzT5qj9AhUQQfEDHcWbBsI4ChDy0wN6BAgOEAQ&biw=1920&bih=899&dpr=1#fpstate=ive&vld=cid:509d1b90,vid:Eobuu-IexvI

В линка трябва да се добави едно .com след google и преди /search, за да проработи :-)

защо хората смятат, че израстват само чрез страдание?
страданието на деца, напр., е абсолютно зло.
тези, които ти вредят или те нараняват не са ти "приятели", които те карат да израстваш, а са ти стари кармични врагове от предишни животи, с които се разплащаш.
най-голямото еволюционно развитие идва чрез любовта, а не чрез страданието.

"Просветлението чрез страдание – пътят на кръста означава да ви завлекат в Рая насила, а в това време вие да пищите и да ритате."
Екхарт Толе

Дванадесет спици държат колелото, но те се въртят около дупката в средата.
Стомната е направена от глина, но водата се побира в празното пространство.

и аз съм от глина,
но постоянно се мъча да извлека
от празното си пространство все повече и повече.
Мисля понякога се получава...:))
Това е гавра със себе си,
но добре е да демонстрирам скромност,
независимо имам ли я. :)))))))

Интересни разсъждения, замислящи. Вярвам, че хората, които най-много ни нараняват в този живот, са души познати ни отпреди, на които вероятно ние сме сторили зло. Кармата е кръговрат и уроци. Близките души не са само приятели...

Все пак ми се вижда печеливша стратегия да се опитваш да създаваш приятелства, дори с враговете си. :-)