Блогът на fascindoo :: 6 юни 1944 - деня на десанта на брега Омаха в Нормандия. . . Затова ли дойде Обама в Европа. . .

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

06.06.2014 08:32 - 6 юни 1944 - деня на десанта на брега Омаха в Нормандия... Затова ли дойде Обама в Европа...

Автор: fascindoo Категория: Политика

Прочетен: 612 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 06.06.2014 08:34

"Налага се изводът, че средностатистическият индивид, намиращ се в добро общо здравословно състояние — тоест човекът, който е в състояние да издържи на умственото и физическо напрежение на битката — все още притежава вътрешно и обикновено неосъзнато съпротивление спрямо мисълта да убие друг човек. Подобен човек никога не би отнел човешки живот по своя собствена воля, стига да е възможно да загърби тази своя отговорност… В сюблимния момент той се превръща в лице, отказващо се от военна служба по религиозни причини, без да си дава сметка за това." ...
"Държа да припомня, че по време на Първата световна война огромното облекчение, което е обземало войските, когато били прехвърляни в по-тихи сектори от фронта, като например старата фронтова линия при Тул, се е дължало не толкова на осъзнаването, че там нещата са по-спокойни, а по-скоро на блажената мисъл, че там няма да бъдат задължени да отнемат човешки живот. „Пускай ги! Ще ги хванем някой друг път!“ е реплика, която се е чувала доста често в случаите, когато врагът е проявявал небрежност и се е подлагал на техния прицел."
Полковник С. Л. А. Маршал

Първоначалното становище на Маршал е, че тази дълбоко вродена неохота за убиване, макар и открай време заложена генетично в човека, се е превърнала в основен фактор по време на война едва в последните десетилетия — поради все по-голямото разгръщане на стрелците по бойното поле и възможността да избегнат прякото наблюдение на техните другари. Подобно нещо, разбира се, би било напълно невъзможно за войниците, строени в плътни формации и въоръжени с барутни мускети — те никога не биха могли да избегнат от задължението си да стрелят, защото е трябвало да извършат сложна серия движения, докато заредят оръжието си, което от своя страна при изстрел изригвало плътен черен облак. Проучванията, направени за този период обаче показват, че дори и при подобни обстоятелства не всички войници са стреляли — от 27 574 изоставени мускети, събрани след битката при Гетисбърг през 1863 година, над 90% били заредени, въпреки че съотношението девет към едно между времето за зареждане и времето за стрелба би предположило, че само 5% от мускетите трябва да са заредени и готови за стрелба в момента, когато собствениците им са ги пуснали. Вярно е, че почти половината от този брой пушки — дванадесет хиляди — са били зареждани повече от един път, а шест хиляди от тях са били зареждани между три и десет пъти. Единственото логично заключение, което се налага от тези проучвания, е, че огромен брой войници, участвали в битката при Гетисбърг — както от страна на Конфедерацията, така и на Съюза — са отказали да използват оръжията си дори и в класическия бой лице в лице, на къса дистанция. Същите вероятно са се занимавали да зареждат, удължавайки периода прекалено дълго, или дори са се правели, че стрелят, когато някой наблизо все пак е произвеждал изстрел, за да прикрият психологическото си дезертиране от процеса на убиване. А мнозина от онези, които все пак са стреляли, вероятно целенасочено са се целели във въздуха.
Колкото и невероятно да звучи, този извод важи дори и за формированията рамо до рамо на пехотата от XVIII век, която си е разменяла изстрели от изключително близка дистанция. Процентът на убитите от онова време е далеч по-нисък, отколкото логиката подсказва, особено като се има предвид точността на тези оръжия на близки разстояния. Затова няма причина да смятаме, че заключенията, до които Маршал стига във връзка с американската армия през Втората световна война, са по-различни от ситуацията в германската, съветската или японската армия. Засега не съществуват анализи, които дават възможност за съпоставка, но повече от явно е, че ако по-висок процент от японците или немците са били склонни да убиват, то обемът на огъня, който биха произвели, е щял да бъде три, четири, та дори пет пъти по-голям от този, който се предполага въз основа на числения състав. А той не е бил такъв.
Хайн Северлох е бил двадесетгодишен редник от войските на Вермахта, отговарящ за картечница, охраняваща брега Омаха в Нормандия в деня на десанта, когато атакуват американските войски — 6 юни 1944 година. Неговият бункер — WN62 е един от малкото, неразрушени от бомбардировките на Съюзниците и обстрела на корабните оръдия, а картечницата му отговаря най-малко за половината от 4 184 американци, които умират пред бункера на редник Северлох в този негов пръв и последен ден на бойното поле. Той е стрелял в продължение на девет часа, спирал е само, за да смени цевите, когато загрявали прекалено, покосявайки войник след войник от американската армия, докато слизали от десантните си кораби и навлизали в плитчините на около километър и половина от бункера. „От това разстояние ми приличаха на мравки“ — разказва Северлох, който очевидно не е чувствал никакви угризения заради онова, което прави. Но внезапно един млад американец, който някак си успял да избегне касапницата, се втурнал нагоре по брега по време на поредното затишие на огъня. Северлох грабнал пушката си. Куршумът попаднал право в челото на американеца, каската му литнала нагоре и той се строполил на земята. От това разстояние немският войник вече виждал много добре разкривените черти на лицето на противника. „Едва тогава си дадох сметка, че през цялото това време съм убивал хора — споделя той — До ден днешен сънувам този войник (до 2004 г.). Само като си помисля за това, и веднага ми прилошава.“
Когато са принудени, хората убиват. Те ще сторят абсолютно всичко, ако знаят, че точно това се очаква от тях и се намират под силния обществен натиск да се съгласят. Огромна част от тях обаче не са родени убийци. В този смисъл представлява интерес и изводът, до който стигат американските военновъздушни сили по време на Втората световна война — че по-малко от 1% от техните пилоти стават „асове“, тоест имат по пет попадения във въздушна битка, и че същите тези пилоти са отговорни за около 30–40% от всички вражески загуби във въздуха, докато преобладаващата част от военните пилоти не са свалили нито един вражески самолет. Почти всички военни пилоти са летели в едноместни самолети, където никой не би могъл да ги наблюдава отблизо и следователно да разбере какво точно правят, а по време на Втората световна война все още са били в състояние да забележат, че в кабината на вражеския самолет има друго човешко същество. Вероятно същите тези задръжки, които са попречили и на болшинството от пехотинците да убият човек, са действали и във въздуха.Като цяло обаче разстоянието е достатъчен буфер — артилеристите се мерят с мерника си и друго не виждат, подводниците изстрелват торпедата си към „кораби“ (и някак си не по хората в тях), а съвременните пилоти пускат управляемите си ракети някъде далече, по някоя „мишена“.
Бих посочил една съществена разлика между бойния пилот и някой, който се бие с врага лице в лице на земята. Въздушната обстановка е като болничната, изключително чиста, и въобще не е толкова песонализирана. Виждаш другия самолет или просто целта някъде далече на земята. Не се намираш очи в очи с потта и емоциите на наземния бой, затова нещата за теб не са чак толкова емоционални и лични. Според мен, в този смисъл, нашата работа е много по-лесна, защото не си толкова афектиран.
Полковник Бари Бриджър, Военновъздушни сили на САЩ
При сухопътните войски убеждаването на войниците да убиват в днешно време се счита за централен проблем в процеса на обучение, фактът, че само една пехотна рота от Втората световна война е в състояние да причини подобни опустошения със само една седма от войниците си, склонни да използват своите оръжия, е ярко доказателство за смъртоносното действие на модерните стрелкови оръжия. Ала веднъж осъзнали какво всъщност става, армиите автоматично се заемат да повишат процента на стрелящите. Част от методите, които подпомагат постигането на целта, е такъв вид военна подготовка, която създава чисто рефлекторни пътища в психиката, някак си подминаващи моралния цензор, заложен у всеки човек. Обширните тревисти полета с мишени, забодени в края, отстъпват пред бойни симулатори с човешки силуети, които остават в полезрението на обучаемия само за кратко — ако стреляш автоматично и точно, те падат; ако се поколебаеш, след няколко секунди те така или иначе изчезват. Създаването на условни рефлекси обаче не изчерпва постигането на целта. От огромно значение е и работата върху психологическата неохота за директно убийство. Защото в наши дни войниците биват обучавани ни повече, ни по-малко точно в това — да убиват.
Почти целият обем от тази работа се извършва още на първия етап от военното обучение. Промяната на възгледите на новобранците по отношение на реалната жестокост започва още в началните фази, с едно упражнение, известно като „боксови пръчки“. Войниците се групират по двойки, слагат им се шлемове и ръкавици, дават им добре подплатени пръчки и ги карат да се бият един с друг по начин, който със сигурност би причинил много смърт, ако пръчките не са подплатени. А пледоарията на инструктора прави повече от ясна задачата, която се изисква от тях.
Трябва да бъдете изключително агресивни!Щом веднъж накарате противника си да побегне, вие тръгвате след него и му нанасяте първия си смъртоносен удар. Но не спирате дотук! Само защото вече сте влезли в контакт с него, не означава, че трябва да спрете. Не му позволявате да се опомни! Не му оставяте време да си поеме въздух! Скачате върху него и продължавате да нанасяте удари с тази пръчка! Това означава, че наоколо не трябва да има нищо друго освен стонове, хленчения, изпаднали очни ябълки — въобще, наоколо трябва да се търкалят глави!
В по-късната фаза новобранците прекарват голяма част от обучението си в изучаване и практика с оръжията, които ще бъдат после оръдия на техния занаят: пушки, байонети („режете по пунктираната линия“), гранати и други подобни. При тези оръжия, разбира се, не може да има разделяне на новобранците по двойки. С тях няма как момчетата да бъдат оставени да се държат така, както би трябвало в истинска битка. Но щом в периода на основното военно обучение не можеш наистина да разбиеш главата на своя противник, то със сигурност ти се позволява да се насладиш на перспективата от неговата смърт, при това във възможно най-ярки краски.
Така. Първо, какво е това мина? Мината, редници, е нищо повече от експлозивна или химическа субстанция, създадено да унищожава и избива врага… Вие искате да му изтръгнете очите, искате да разкъсате на парчета оная му работа, искате да го унищожите, редници! И не искате от него да остане абсолютно нищо! Искате да го изпратите вкъщи на майка му в найлонов чувал!
Хора, никаква милост към врага, защото и той няма да има никаква милост към вас! Морските пехотинци са родени и обучени убийци! И това трябва да го доказвате всеки божи ден!Ясен ли съм?!
Лекция по използването на мини, остров Парис, 1982 г.
И войниците започват да мърморят високо и ентусиазирано, точно както са ги учили, макар че повечето от тях биха повърнали или припаднали, ако внезапно зърнат пред очите си човек, чиито гениталии са били отнесени от мина. Преобладаващата част от езиковите средства, използвани на остров Парис за описание на радостта от убиването на хора, са на пръв поглед доста кръвожадни, ала нищо повече от безсмислена хипербола. Новобранците си дават ясна сметка за това, макар да се наслаждават на този език. Въпреки това тези езикови средства спомагат в значителна степен за лишаването им от чувства по отношение страданията на „врага“, а в същото време те биват индоктринирани по най-очевидния начин (за разлика от обучението на войниците от предишните поколения) с идеята, че тяхната цел е не само да бъдат храбри или да се бият добре — тяхната цел преди всичко е да убиват хора.
Виетнамската ера тогава беше в своя възход и всички бяха повече или по-малко мотивирани с онова, нали се сещате, да убиват. Сутрин, докато провеждахме физзарядката, трябваше непрекъснато да пеем: „Убивай, убивай, убивай“. Тази дума до такава степен се беше забила в мозъците ни, че ни се струваше, когато нещата наистина стигнат дотам, на никого няма да му мигне окото. Е, с първия винаги е трудно, но после като че ли става все по-лесно, но не е, защото продължаваш да се притесняваш с всеки следващ, защото го убиваш, или защото могат да те убият.
Сержант от Морската пехота на САЩ (ветеран от Виетнам), 1982 г.
Преди да пристигнат на остров Парис, повечето от новобранците не са виждали мъртъв човек (освен може би в ковчег) и при напускането на базата нещата си остават същите. Но те вече са въведени в един илюзорен свят, в който не само са виждали мъртви хора, но и са ги убили със собствените си ръце — при това отново и отново. И не виждат нищо лошо, че са го „правили“, защото им е било повтаряно отново и отново, при това от всички, които уважават, че врагът, независимо кой е той, не е истинско човешко същество като тях, следователно е напълно достойно и позволено да го убиеш.
Когато за първи път дойдох тук, мисълта аз да убия човек ми изглеждаше просто… нечувана, никой не го прави. Все едно да ловиш катерички без разрешително — човек просто не върши подобни неща. Но щом веднъж дойдеш тук, започват да те мотивират, всеки ден те карат да мислиш за това, когато дойде моментът да си тръгнеш, убиването пак си остава нещо, което не искаш да правиш, но са ти втълпили, че искаш да го правиш, при това са го втълпили толкова дълбоко, че когато се наложи, тръгваш напред и го правиш. Изглежда далеч по-лесно заради мотивацията, която ти дават тук.
Випускник на остров Парис, 1968 г.
Понякога инструкторите те карат да се чувстваш така, сякаш ще ти хареса. Като например войната — да тръгнеш напред и да убиваш хора. Те ти формират психиката вместо теб… аз не съм го правил. Не мога да кажа дали ми харесва или не, защото никога не съм убивал никого. Но ако трябва, сигурно ще го направя.
Випускник на остров Парис, 1982 г.
Подготовката дава резултати. „С огромна неохота сме длъжни да признаем, че по своята същност войната е бизнес, свързан с убиване“ — пише Маршал през 1947 година. Но днес подобна истина се признава с готовност. Когато по-късно изпращат Маршал да направи същите проучвания по време на Корейската война в началото на 50-те, той установява, че след новия тип обучение 50% от пехотинците използват оръжията си, а в някои особено кризисни ситуации почти всички. До годините на Виетнамската война, вследствие на по-задълбочените модификации на военната подготовка, около 80% от американските войници са стреляли, за да убиват. В интерес на истината, една от главните причини за трайното превъзходство на западните армии, изправени на бойното поле срещу други въоръжени сили, не е толкова технологичната пропаст между техните оръжия (която понякога въобще не е толкова голяма), а фактът, че повечето съвременни западни армии обучават войниците си съвсем недвусмислено и категорично да бъдат убийци, докато останалите армии по света не го правят. Този ефект често бива замаскиран от факта на съкрушителното въздушно и артилерийско превъзходство на западните армии, в резултат на което преобладаващата част от жертвите на противника са причинени от далекобойни оръжия. Но при бойна обстановка, като например войната на фолкландските острови, където горепосочените фактори не играят чак такава роля, яркото несъответствие между броя на жертвите от британските и аржентинските войски вероятно се дължи почти изцяло на факта, че британските войници са обучавани по новия метод, а аржентинските — не. А най-впечатляващият пример са подразделенията на командосите от армията на Родезия през 70-те години, действащи срещу храбрите, но иначе зле обучени партизански сили — те надали са можели да се похвалят с прикритие от артилерийски или въздушен огън, при това са използвали почти същите оръжия като партизаните, но въпреки това командосите са успели да постигнат съотношение на убитите между тридесет и пет до петдесет на един.
И така, как трябва да тълкуваме факта, че хората толкова лесно могат да бъдат превърнати в убийци? Все пак остава успокоението, че преобладаващата част са дотолкова зашеметени от ужаса при мисълта, че трябва да сложат край на живота на друго човешко същество, че, стига да могат, избягват да го правят. Дори нещо повече — ако армиите успеят да ги подмамят да го правят посредством съвременните си методи на обучение, върху раменете на онези войници, които са сторили онова, което им е било заповядано, ляга допълнителен товар. В наши дни все повече се налага мнението, че именно високата степен на участие в реални бойни действия по време на Виетнамската война е пряко отговорна за изключително високия процент на заболели от „посттравматичен боен стрес“ американски ветерани от Виетнам.
При все това, щом задръжките по отношение на убиването, заложени в повечето хора, могат да бъдат премахнати чрез рутинно психологическо внушение — създаване на условни рефлекси, то все още има доста неща, за които да се притесняваме и тревожим. Войната е хронично обществено явление още от момента, когато масово сме преминали към цивилизацията преди около десет хиляди години. А дали е неизбежна характеристика на цивилизацията?
И дали корените й не са дори още по-дълбоки?

_за Плевен онлайн портал превел,
д-р инж. Никола Тодоров, доцент

Нагоре