ВЕЛИКАТА ПОБЕДА НА БЪЛГАРИЯ ИЛИ КАК БЪЛГАРИТЕ УНИЖИХА ЗАПАДА.
 
Тези дни България и всички българи имахме възможност да честваме велика дата в нашата история, но изглежда популярната и модерна днес религиозност ни попречи. За какво става дума ?

          През 1197 г. е убит вторият от знаменития български болярски род Асеновци – цар Петър. Но с това родът на асеновци не свършил. На политическата сцена излязъл третият от братята – Йоаница. България получила един от най-великите си владетели, известен с името Калоян (хубавия Иван). Непримеиим враг на гърците и на Византия, опитен пълководец и държавник, за него интересите на България стояли над всички други интереси.

            Още като юноша Калоян бил даден на византийците като гаранция за мира от 1187 г. и престоял във Цариград две години (избягал през 1189 г.). Те му били достатъчни да изтърпи унижението на византийското високомерие и да стане заклет враг на ромеите.

            Със желязна ръка Калоян усмирил болярите и гарантирал тила си, като се оженил за куманка. Срещу вътрешната опасност той не се поколебал да приеме (макар и не официално) и помощта на богомилите. По-късно, при узурпатора на престола Борил, болярите ще бързат да излеят до дъно натрупаната с годините злоба към „еретиците”. Калоян окончателно формирал геостратегическата цел на Втората българска държава – изпълнението на завета на Симеон – подчинение на целия Балкански полуостров на скиптъра на българските владетели и пълното обединение на югоизточните славяни.  Към тази цел Калоян се движел неуморно, тази цел завещал на своите наследници. Но, както станало при Симеон, историческият процес отново се „намесил” не в полза на Калоян, този път в лицето на Западна Европа и на нейните кръстоносни походи.

           През средните векове Ватиканът се занимава със създаването на общоевропейска общност. В 11-я век почти е завършен процесът на подчиняване на собствено европейските народности: келтската и славянската култура са частично унищожени, частично подчинени и подхвърлени на жестока асимилация. Ватиканът достига границите на Западна Европа и възниква въпроса за по-нататъшния път на експанзия, тъй като от времето на Рим западната цивилизация съществува като цивилизация – паразит. На Ватикана са нужни хиляди и милиони роби и непрекъснат приток на различни ресурси. И католицизмът се обръща на Изток – на Северо-изток към земите на балтите и източните славяни и на Юго-изток към славянските земи и Византийската империя. Ударен отряд на Северо-Изток става Тевтонския орден, на Юго-Изток – армиите на Кръстоносните походи.

И ето че през 1199 г. войските на ІV кръстоносен поход се устремяват през България към Цариград.

            Идеен вдъхновител и организатор на похода е папа Инокентий ІІІ, военен ръководител - маркиз Бонифаций Монфератски, протеже на германския император Филип Швабски. Но истински ръководител на кръстоносците е престарелият сляп венециански  дож Енрико Дандоло. Несметните богатства на византийската столица далеч по-силно привличат хитрия и пресметлив дож отколкото съмнителните райски блаженства, които ще му донесе борбата за освобождението на Божия гроб. С намесата на Дандоло походът, по израза на Маркс, придобива характер на „търговска операция”.

            Ако внимателно проследим предисторията на похода, ще разберем защо Маркс е бил толкова проницателен.

            Инокентий ІІІ става папа през януари 1198 г. През август същата година изпраща енциклика с призив за Четвърти кръстоносен поход. Отначало подготовката върви вяло. Набелязаната дата за начало на похода (март 1199 г.) минава, а войската едва почва да се събира. И едва от 29.11.1199, когато на рицарски турнир в гр. Екри побеждава граф Тибо ІІІ Шампански, племеник и на френския крал, и на английския крал, работата потръгва. През февруари 1200 г. към експедицията се присъединява граф Балдуин Фландърски. Към началото на лятото са събрани значителни средства, съставен е план на кампанията и възниква въпросът как да се придвижи войската до Йерусалим. Наема се Венеция, която срещу солидно възнаграждение ще превози пилигримите до Египет. Договорът е съставен така умело, че събралите се във Венеция воини се оказват в пълна зависимост от ръководството на републиката – той е предвиден за превоза на 4 500 рицари, 9 000 оръженосци и 20 000 пехотинци, докато във Венеция се оказват три пъти по-малко войни – около 12 000. Те могат да платят за своя превоз, но венецианците настояват за пълната сума, защото са се готвили за първоначално планирания брой воини. Тогава веницианският дож Енрико Дандало прави гениално предложение: събралите се воини да се отправят с венецианските кораби в Далмация, да превземат търговския град Задар и с награбеното да платят на Венеция окончателната сума.

            Няма как, рицарите се съгласяват и през ноември превземат и плячкосват града. Но времето се влошава, идва зима и да се пътува по море става опасно. Решават да презимуват в Задар, като пируват и се веселят. Но парите бързо свършват и отново настъпва криза. Отново спасява положението Дандало – предлага да не пътуват по море, а да минат по суша през Константинопол. Така се извършва външната трансформация на посоката на движение на кръстоносците, така те се оказват пред стените на византийската столица, така побеждава пазарната политика на Венецианската Република.

          Скритата цел на кръстоносния поход е да се осъществи старата мечта на германските императори – Византия да бъде присъединена към Свещената римска империя. Тази идея подържа и кралят на Франция Филип ІІ Август. Разгромът на Византия означава и разгром и унищожаване и на всички държави на Балканския полуостров. Това ще стане пълен триумф на Западна Европа (тази мечта ще се осъществи чак след 1000 години).

            Дори за съвременния изследовател, който разполага с много документи и сведения, все пак не е лесно да разкрие истинските планове и намерения на вдъхновителите, организаторите и водачите на Четвъртия кръстоносен поход, а колко голяма прозорливост е трябвало да прояви Калоян, за да разбере това, което до последния момент остава тайна и за самите кръстоносци – че венецианските галери не ще ги отведат по-далече от Цариград. Българският владетел разбира, че отново започва двубоя между католическата и православната църква и в него България може да стане не само изкупителна жертва, но и да извлече облаги.

            За да избегне безчинствата на кръстоносните орди, Калоян приема от папата кралския скиптър, т.е. е признат от Ватикана като западен владетел, а на българския първосвещенник (архиепископ Василий) е дадена титлата примас на българската църква – възниква унията между България и Рим. Но вместо да се отнесат с Калоян като с равен, водачите на кръстоносния поход с презрение го отминават и на 12.04. 1204 г. превземат Цариград, като го подлагат на грабеж, какъвто няма равен в историята на средните векове. Възниква Латинската империя начело с император Балдуин Фландърски. Рицарите вече не скривали, че България я очаква съдбата на Цариград. Рицарските коне тъпчели китните български краища, в Пловдив се разпореждал фламандския рицар Рене дьо Три, който се накичил с титлата херцог Филипополски и гледал на българите като на презрени псета. Рицарят можел да убие българина, да се гаври със жена му, да продаде децата му в робство, да ограби имота му и да го изгори, без да предизвика гнева нито на Бога, нито на своя сеньор.

            Кръстоносните походи са сигнал, че Западна Европа се пробужда от тежкия махмурлук на Средновековието, че западния човек започва да формира нови качества на див завоевател и експлоататор, наследени от северноевропейските бандити, че вижда своето благоденствие и своя прогрес в ограбването на богатствата на чужди народи. След като България затвори пътищата за неговия варварски ентусиазъм към Изток, западнякът ще се обърне на запад и юг и ще донесе отвратителното робство в Африка и в Южна Америка, което ще му отвори вратите към несметни богатства и световна доминация.

            Въпросът за същността на кръстоносните походи продължава да остава актуален за Западна Европа. Дали те са първата проява на западната пасионарност или първата крачка към планетарна глобализация, или имаме работа с обикновена териториална агресия за истинския рай на Изтока? Та нали кръстоносците много бързо възприемат „източната мъдрост” и донасят в мрачните и кални западни колиби легендата за светия Граал, гностическите ереси, алхимията, астрологията и Кабала.

             Кръстоносните походи са  явление от западната история, а не от историята на Църквата. Те са първата проява на „западната цивилизация” обединена и самосъзнаваща се под  знамената на глобалната агресия (pravaya.ru/names от 14.05.2011 г.)

Кръстоносните походи възвестиха на света за пълното съзряване на Западната цивилизация, откъснала се от единния християнски свят, нейното пълнолетие. Това стана дебют на новото общество – агресивно и самоуверено, предприемчиво и алчно, целеустремено и нетърпимо, намерило сакрално оправдание за геноцида и грабежите. За разлика от завоевателните походи на Ханибал, Дарий, Александър Македонски, Чингис хан и Тимур, кръстоносните походи не бяха инициатива на отделни вождове и владетели. Завоевателната западна война беше резултат от масово народно волеизлияние, осветено от католическата черква. С други думи, в нейната основа лежаха ценности, а не политика.

            Превзетите от кръстоносците Йерусалим и Константинопол с пълно право може да се смятат за праобрази на Хатин и Освиенцим. Тържеството на „христолюбивото” войнство през 1099 г. беше белязано с масово избиване на еврейско население в йерусалимската синагога (репетиция на Холокоста ?) и избиване на невъоръжените мюсюлмани на покрива на джамията Ал-Акса. Йерусалимския Патриарх беше принуден да  се спасява с бягсто от „братята по вяра”. „Франките изклаха невинните арменски деца от омраза към техните родители” – разказва средновековния хронист Матвей Едески.

            Калоян разбрал, че с тези хора, не може да се говори на друг език, освен с езика на меча. Той надмогнал себе си и сключил военен съюз с византийците – общата омраза, общата опасност, общата надежда сплотяват вчерашните врагове.

            На 14.04.1205 г. армията на Калоян се среща с армията на ІV-я кръстоносен поход край Одрин – става една от най-великите битки на Европа - Западът се среща в противоборство с Изтока, католичеството с Православието, франко-немците – със славяните. В тази битка Западът е разгромен, император Балдуин е пленен, Енрико Дандоло позорно бяга и умира след няколко седмици.

             След Великия триумф българската армия се разгръща на юг от Стара планина в две посоки: към Цариград, където е наследника на Балдуин - Хенрих, и към Македония и Солун, където властва Бонифаций Монфератски. Крепостите по пътя на армията падат една след друга, кръстоносците продължават да търпят поражения. През юни 1207 г. някъде из Родопа, в теснините около Месинопол (днес град Комотини в Гърция) пада пронизан от българска стрела  Бонифаций Монфератски, а неговата глава е занесена на Калоян.

            Калоян бил решен да доунищожи елита на западния свят и след смърта на Бонифаций  без да се бави обсадил Солун. Съдбата на града изглеждала решена, когато на 28.10.1207 г. неговият пълководец куманинът Манастър не го наръгал през нощта с копието си. Така Калоян споделил съдбата на двамата си братя – да загине от предателска ръка.

           Поразителната вест за разгрома на латинската рицарска армия се разнася бързо из Европа. Дълго звънят тревожно и печално камбаните на католическите катедрали, из дворците и замъците в Англия, Франция, Германия и Италия се разказват ужасяващи подробности за неочакваната военна катастрофа - кралят на Латинската империя е в български плен !! Този, който мечтаеше да затъмни славата на Елада, Рим и Византия лежи в една самотна кула в Царевец. «И преди Калоян да хвърли Балдуин от кулата в Янтра – пише горестно и с униние френския хронист Гийом Тирский – той се отнесе с него като със жена».

            Така преди 810 години българите наказаха алчните, нахални и високомерни западни конквистадори и защитиха честта на славянство и Православие. Поуката от тази Велика победа още не е избледняла и все  още е актуална!

            Цар Калоян остава в българската история като велик пример на владетел единен с народа си, преследващ неуморно големите цели на държавата. По време, когато непоносимия феодален гнет е създал дълбока пропаст между господстващата класа и жестоко експлоатираното селячество, Калоян успява да раздвижи народните низини и да ги насочи успешно към решаването на големи военно-политически задачи, от които зависи не само бъдещето, но дори и съществуването на наскоро освободената от чуждоземно  потисничество българска държава. Почти 400 години след Борис Калоян ще разбере двойните стандарти на западния свят и на католичеството, и в името на народ и религия ще разгроми най-добрата армия на Запада, и ще отмъсти за поругаването на Константинопол и на източноправославието. Оттогава България ще попадне в черния списък на “лошите страни” за Запада и отмъстителните католически мозъци няма да забравят това до ден днешен.

            Французите си спомниха за своето унижение след седем века. Подписването на мирния договор с България през 1918 г. става в парижкото предградие Ньой, по името на фамилията Ньой, един от които е убит от Калоян край Одрин. Легендата разказва, че лично Калоян е разсякъл с меча си графа от главата до чатала. Не е трудно да се повярва, защото българският владетел е бил висок  два метра.

           В мистиката на тези спомени, в тържествената зала на кметството, под парадния портрет на загиналия граф Ньой, българският министър-председател Александър Стамболийски слага подписа на унижена и предадена България.