Утре, 23 юни 2016-та, след една дълга и кошмарна лятна нощ, трябва да го чуем от Лондон:

"Да бъдеш или не — туй е въпросът.

Дали е по-достойно за душата

да понесеш камшиците, стрелите

на бясната съдба или да се

опълчиш сам срещу море от мъки

и да им туриш край? Умри, заспи –

не повече. И знай, че тоя сън

е краят на сърдечна скръб и хиляди

жестоки удари - дял на плътта!

О, ето край желан! Умри, заспи...

Заспи, или пък може би — сънувай?...

Да, и това е пречката; защото

какви ли сънища ще ни споходят

сред тоя смъртен сън, когато ний

отхвърлим всеки земен смут и мъка?

И туй ни спира. Този страх превръща

живота в дълголетна нищета.

Кой би понасял гаврите и бича

на времето, неправдата на силния,

на гордия презрението, мъките

горчиви на отвъргната любов,

потъпкването на законите,

безочието на властта, онуй

презрение, което получава

смиреното достойнство във награда

от недостойнството — кой би търпял

това, щом може да намери мир

с едно замахване! Кой би желал

да носи това бреме и да страда,

да стене в тоз мъчителен живот?

Но ужасът пред нещо, след смъртта

- страната неоткрита, от която

не се е връщал никой пътник още —

смущава волята и ето че

по-скоро сме готови да търпим

сегашните злини, отколкото

към други неизвестни да се хвърлим.

Така съзнанието ни създава

от всички нас страхливци; и така

естественият цвят на смелостта

изтлява в бледността на наште мисли.

Дела на сила и величие

пред този страх изменят своя път

и губят име на дела... Но тихо."