Започваме да долавяме какво стои зад успеха на Еманюел Макрон.

На него му се налага да е безмилостен и да упражнява контрол

Новият президент на Франция удиви Европа със скоростта и размаха на своя възход от бивш министър до държавен глава на републиката за по-малко от една година - от политически новак до създател и лидер на печеливша партия. Той удиви и света със своя чар, с остротата на разсъжденията и идеологическата креативност, възприемайки идеи и политики ту от ляво, ту от дясно.

С безпощадността, която го доведе до тук. Миналата седмица той принуди четирима министри да напуснат кабинета. Трима от тях бяха членове на МоДем (Демократично движение), съюзник на неговата партия, а четвъртият изигра огромна роля в създаването на собствената партия на Макрон "Република напред!", пише Ройтерс.

Нито дума за невинност преди доказване на вината. И четиримата са подследствени за (относително умерена) корупционна практика, освен това става дума за предварително разследване, но обвинението беше достатъчно да изхвърчат.

Подсилвайки впечатлението за безпощадността на Макрон, френските медии бяха пълни с цитати от анонимни партийни източници, внушаващи, че той упражнявал строг контрол над министрите.

На Макрон се налага да е безмилостен и да упражнява контрол. Той започва двойна мисия да успее там, където предшествениците му се провалиха, в една Франция, чиято икономика, статут и оптимизъм западат.

Тази мисия включва на първо място съживяване на Франция, и на второ - връщането на статута й на равен партньор с Германия в съживяването на Европейския съюз

Ще започне с Франция. Въпреки впечатляващото спечелване на президентските и парламентарните избори той ще усеща притеснението от рекордно ниската избирателна активност на парламентарните избори през юни и от това, че след като се е установил в центъра, и левицата, и десницата са против него.

Макрон даде да се разбере вече, че иска да започне преговори с профсъюзите по въпроса за въвеждането на по-голяма гъвкавост на работните места - по-лесно уволняване и назначаване на работници. В това отношение по думите на един коментатор му предстои "майката на всички битки" с организации, които от десетилетия се противопоставят на промяна.

Това ще е сблъсък на различен опит и рефлекси. Макрон е млад и образован в елитни институции, профсъюзите са креатури на индустриална епоха, в която сигурността на работните места и увеличаването на заплатите са началото и края на пазарлъците.

Европейският съюз е по-голямо предизвикателство отчасти защото може да го контролира по-малко. Германският канцлер Ангела Меркел, неоспоримата, но самотна лидерка на ЕС, беше видимо облекчена от неговия избор. Тя обяви възторжено след победата му през май, че Макрон "е носител на надеждите на милиони от френския народ, а също на много хора в Германия и в цяла Европа".

Само че Меркел я чакат тежки избори на 24 септември и тя трябва да балансира отзивите си за него, за да избегне отчуждаване на своите избиратели. "Подкрепата на Германия не може да замени френската политика", заяви тя сухо след ентусиазираното приветстване на Макрон. "Не виждам защо като приоритет трябва да променим политиката си."

Канцлерката искаше да каже, че няма да преразгледа фискалните правила, на които Германия държи, и позицията на правителството й, че Франция и други страни от "средиземноморския клуб" трябва да спрат да трупат дългове, които ги вкарват по-дълбоко в икономическа дупка.

Следва Италия, която наследи Гърция като централна грижа на Европа. Прогнозата за растеж от 1 процент тази година в Италия, третата по големина икономика от еврозоната, е далеч зад умерения растеж в останалата част на ЕС и не помага с нищо за изпадналите в дългове промишлен и банков сектор на страната.

В Италия, където расте съпротивата срещу ЕС, вероятно ще се състоят избори в началото на следващата година или по-късно. Въпреки че популисткото евроскептично Движение пет звезди се представи зле на изборите за кметове, все още оглавява националните сондажи.

Силвио Берлускони, който никога не трябва да бъде изключван от сметките, също обещава да възроди своята партия "Форца, Италия", докато съюзниците му в дясно - "Северната лига" и "Италиански братя" - отхвърлят обществената неприязън към ЕС и заедно може да победят управляващата Демократическа партия. Боледуваща, политически турбулентна Италия е по-голяма заплаха за реформата в ЕС, защото за разлика от гръцката, италианската икономика е твърде голяма, за да бъде спасена от дефолт.

Макрон трябва да се справи с тези проблеми - заедно с агониите от преговорите за Brexit и продължаващата враждебност на централноевропейските членове на ЕС Полша, Унгария и Словакия към голяма част от политиката на съюза, особено към имиграцията, ако иска да се присъедини към Меркел като главен инженер в машинното отделение на ЕС.

Той има зад себе си вятъра. Насрещните ветрове обаче ще бъдат също толкова силни.

/БТА/

28 юни 2017 22:22

По: Елка Василева

И Франция (пак) заложи евреите

Че светът, който познавахме в последните две и половина десетилетия, „отича” в канавката, е факт, който и децата вече знаят. Със своите думи и разбирания, но нали… Но не говорим за цялата планета – само за близкия ареал, Европа. Големите препятствия пред хармоничното общо битие на Стария континент, които започнаха да се издигат преди близо 4 години с бежанската криза и кулминираха в Брекзит през 2016 г., вече са на правата линия. Апокалиптичните прогнози и липсата на реални опори, върху които да се формират тезите за бъдещето на Европа, натежават с всеки изминал ден. Гадаеме, уважаеми, гадаеме! Холандците „прескочиха трапа” с изборите си преди месец – разбирайте, провокираха достатъчно здрав разум в обществото си, за да не се хлъзнат по тангентата на „големия разпад” на ЕС.

Вярно е, те още нямат действащо правителство (не се сравнявайте, няма почва) заради разнородния парламент, който си сглобиха, но пък защитиха достойнството си на държава основател на гореспоменатия ЕС. На дневен ред са французите и германците. Последните несъмнено се утвърдиха като „големия брат”, или по думите на несменяемия „фактор” в българското държавно управление – Бойко Борисов – „началниците”. Дали от Брюксел или Берлин, или не дай си боже Париж, откъдето реално инженерстваха възхода му към властта след пълния провал на грешния залог със „Сакс”-а преди повече от 10 години, кой би могъл да каже кои са точно тези му „началници”?! Няма да спекулираме – в името на повествованието – до големите избори в Германия през септември. Има време, ще чакаме!

Но така и така неслучайно стигнахме до „франсетата”. Онези свободомислещи хора от другия край на Западна Европа, които (дори да не ни обичат много – полските пазачи от Плевенско, в частност) са предпочитаният боксов чувал на ислямския фанатизъм в последните години. В ожесточената кампания за президентските избори във Франция на 23 април (първи тур) традиционните леви и десни кандидати отпаднаха от броенето преди месеци. Първите дойдоха с всичко натрупано върху гърба на „техния” президент Франсоа Оланд, който за пет години счупи, постави наново и счупи пак всички световни рекорди по непопулярност на държавен глава. В други държави за подобни неща избухват масови бунтове, следвани от смени на режимите. Но за народа, за когото революцията е рефлекс, отдал се пет пъти за 300 години на мисията да пренаписва теорията на републиканската демокрация в Европа, слабият президент явно е „един добър повод за самокритика”. Подобно на кандидата, когото издигнаха за негов приемник – Беноа Амон.

Традиционните френски „десни” решиха да издигнат за кандидат-президент невзрачния номенклатурчик на Никола Саркози – Франсоа Фийон, който бързо падна жертва на собствените си политически машинации и „андрешковщини”. И битката за следващия държавен глава на ядрената сила, известна на място като „Хексагона”, опря до 38-годишен, неизбиран досега политически опортюнист (Еманюел Макрон), женен за 25 години по-възрастна негова бивша гимназиална преподавателка (френско, а?!) и „дъщерята на нацията”, наследник на крайния националист Жан-Мари льо Пен – Марин, откърмена с идеите на една фашистка Франция. Разкош! И за да е залогът завършен, две седмици преди първия тур на вота, когато всички прогнози (понеже някой още им вярва?!) сочат директен сблъсък Макрон – Льо Пен на балотажа, последната „извади ножа”. И заяви в интервю в неделя, че Франция не дължи извинения никому за депортациите на евреи по време на нацистката окупация през Втората световна война.

Дали си представяте от какво значение е подобно изказване за кандидат за президент на европейската държава с най-голяма еврейска общност на територията на континента, не мога да предположа. Но така или иначе е факт! В името на пустата политическа коректност трябва да отбележа, че в изказването на Марин льо Пен няма нищо „скандално” по разбиранията на нейните избиратели. Татко Жан-Мари винаги е наричал и е бил осъждан неколкократно за репликата, че холокостът е „незначителна историческа подробност” и през 1995 г. стигна до балотаж на президентските избори. Същата година Жак Ширак поднесе официални извинения на френските евреи за гоненията на режима във Виши, установен след капитулацията на Париж през 1940 г. Но да не се задълбаваме дотам в историята, а да останем в този век, доколкото време му е останало.

За никого няма съмнение, че хората (подчертавам за нискочелите) от френската еврейска общност са приоритетни мишени за радикалните ислямисти. Които често пъти са производно на същото френско либерално общество, което познават до болка – с изолацията, нищетата и омразата към недостъпния западен свят, в който живеят от поколения. Дали ще нападнат ортодоксално училище в Тулуза или супермаркет в Париж, в който ще държат десетки заложници – раната подлежи на посоляване във всеки момент. Но евреите във Франция са все още най-уязвими и най-докачливи, когато става въпрос за ощетяване на достойнство. И имат изход. Държавата Израел води от десетилетия приоритетна кампания за връщането им в „старите земи”. Откакто Франция не успява да гарантира сигурността им повече от тази на гражданите си от други вероизповедания, тази политика става все по-убедителна. Особено с перспективата на хоризонта Марин льо Пен да стане президент. За едната победа. Някой би казал: „а ако си тръгнат евреите?!” Друг – не.

Ако не сме ние, не сме ние

Да, познаваме го този довод. Между националната ни гордост и гузната ни съвест. По логиката на френските политици от ранга на Льо Пен и баща й, “ако режимът във Виши” е предал евреите, значи “не е републиката”. Че не е имало един германски войник в прочистването, няма какво да коментираме. Пък за Македония и Беломорска Тракия ли да говорим, през Втората световна?!

10.04.2017 • 21:02

По Благовест Бенишев