Деветоюнският преврат е държавен преврат в Царство България, извършен през нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. от армейски части под ръководството на Военния съюз и узаконен (след известно колебание) с указ на цар Борис III. Основни сили в подготовката на преврата са Военния съюз и Народния сговор, които организират около себе си почти всички недоволни от режима на БЗНС сили.

В ранната сутрин на 9 юни генерал Лазаров и Дамян Велчев повеждат метежниците от Военното училище и гарнизона на София и завземат всички стратегически точки на града. Арестувани са земеделски министри и 700 оранжеви гвардейци.

В резултат на преврата е свалено правителството на Александър Стамболийски и е образувано ново - начело с Александър Цанков.

Изключителна  роля в преврата е изграл т.н. „троен превратаджия“ Кимон Георгиев – един таен масон и скрит евреин

Кимон Георгиев е демиургът на Военния съюз – тайна, конспиративна военна организация, основана през месец септември 1919 г. Той съставя Устава на Военния съюз, който е приет на извънреден конгрес, проведен на 6-7 юли 1920 г. Още в началото на Устава изрично е отбелязано предупреждението, че текстът е „строго таен“, а параграф 1 гласи: „Военният съюз е организация ТАЙНА“. Съюзът се обявява за надпартийна и надкласова, националистическа диктаторска власт и впоследствие извършва в България три кървави военни преврата на 9 юни 1923 г., 19 май 1934 г. и 9 септември 1944 г.

Кимон Георгиев взема ръководно участие в създаването на Народния сговор (1922 г.) и на Демократическия сговор (1923 г.) През 1927 г. със социалдемократа-тоталитарист Димо Казасов основават Политическия кръг „Звено“, чиято идеологическа платформа е за силна, надпартийна, авторитарна буржоазна власт от типа на фашистките, военните и подобни на тях диктатури.

Не случайно през януари 1934 г. по-голямата част от звенарите начело с Димо Казасов се вливат във фашисткото „Народно социално движение“ на професор Александър Цанков.

Кимон Георгиев е на два пъти министър-председател – 19 май 1934 г.-22 януари 1935 г. и 9 септември 1944 г.-22 ноември 1946 г., многократно заема редица министерски постове. Като ръководител на Политическия кръг „Звено“ е член на Националния комитет на Отечествения фронт – 1943 г. и е председател на Изпълнителния комитет на Народния съюз „Звено“ от 1 октомври 1944 г. до февруари 1949 г., когато звенарският съюз се саморазпуска и членската му маса се влива в Отечествения фронт.

Впрочем нищо учудващо – чисто и просто Кимон Георгиев и преобладаващата част от неговите съмишленици заменят профашистките си възгледи с проболшевишките в унисон с лелеяната си мечта за възтържествуване на принципите на тоталитарната държава.

Но да се върнем по-назад във времето – през 1922 г. Кимон Георгиев изготвя и разпраща сред българското офицерство Апел от името на Военния съюз срещу политиката на правителството на БЗНС към армията. Нали "масите" трябва да бъдат поготвени за планирания вече замисъл.

Предишният омбудсман на България и бивш зам.-председател на НС Гиньо Ганев е зет на трикратния военен превратаджия Кимон Георгиев. Той публикува дузина публицистични и архивни материали, с които твърде тенденциозно цели да представи своя фамозен тъст за едва ли не най-съвестния и честен български политик и държавник през 20-ти век.

Тъстът          Зетят

Гиньо Ганев е зет на Кимон Георгиев - най-успешния превратаджия в новата българска история (участник в преврата от 9 юни 1923, водач на преврата от 19 май 1934, след който става министър-председател, министър-председател след преврата от 9 септември 1944 и до смъртта си е заместник министър-председател в комунистическото правителство).

Кимон Георгиев е първият политически настойник на Гиньо Ганев. (От Уикипедия, световната енциклопедия - б.м.)

Текстът по долу е един нагледен пример как опитите на един "национален омбудсман" за родова привързаност, фамилно-масонско венцехвалебствие към "заслужилия роднина" (и да покажеш как можеш да се гавриш с Историята), водят до изопачаване на същностната историческа истина за съдбата на България през целия ХХ век.
В това няма нищо учудващо - Гиньо Ганев, както своя тъст Кимон Георгиев, е масон и фигурира в момента под №16 на ВЕЛИКАТА ЛОЖА на старите, свободни и признати зидари на България.
Освен това е етнически евреин и то от тези български евреи, които са играли (играят) зловеща роля в българската история - Лев Главинчев, Андрей Карлович Луканов, Соломон Исак Паси и пр.

В редица специализирани исторически сборници и списания – 2005-2008 г. – небезизвестният казуистичен общественик, бивш ОФ - тартор и бивш омбудсман Гиньо Ганев, зет на трикратния военен превратаджия Кимон Георгиев, публикува дузина публицистични и архивни материали, с които твърде тенденциозно цели да представи своя фамозен тъст за едва ли не най-съвестния и честен български политик и държавник през 20-ти век.

Ще цитирам откъслечни пасажи от този Апел, за да се види отношението към зверски убития земеделски водач, дръзнал единствено да възнегудува срещу Ньойския договор:

„Офицери от славната българска армия, в края на 1920 г. сегашният министър-председател Ал. Стамболийски бе събрал офицерите от Софийския гарнизон, към които се обърна с многословна, демагогска реч, чиято цел беше да разврати и разедини офицерството, за да може той и неговите другари от дружбашкия съюз да постигнат своите пъклени планове – съвършеното разрушение на армията, която се явяваше една пречка за неограничената свобода и безконтролно хазяйничене на дружбащината в нещастната ни страна.

Една тайфа от полуинтелигентни маниаци, алчни за власт и разгулен живот, от две години граби и руши не само националните материални блага, но и онези интелектуални ценности, които бяха наша гордост и които даваха надежда за настъпването и на по-честити дни за нашето племе.

В разрушителните си стремежи те приличат много на анархистите и комунистите – другите сатанински рушители на нашата страна, с които напоследък намериха много допирни точки за съвместна престъпна и рушителна дейност.

Офицери от българската армия, преценявайте добре опасността, която туй разбирателство на дружбаши и комунисти и хулиганстващите, безчинстващи анархисти носи за народа ни. Дружбашките водачи, лишени от всякакво чувство за отговорност, за да властвуват колкото се може по-дълго време, за да могат безнаказано да вилнеят, се нахвърляха с дива злоба против всичко здраво, честно и патриотично в тази страна.

Преследването и отстранението на интелигенцията като фактор на държавния и обществен живот, до пълното ѝ даже унищожение, е една от големите задачи на тяхната политика, за реализирането на което са пуснати в ход всички средства на една средновековна мракобесническа власт.

Цензурата, военното положение, преследването на професори, студенти, учители, видни държавници от опозицията, атентатите, устройвани от властта в „Одеон“ на Св. Кирил и Методий и прочие, са средства да се всели терор и да се удуши всичко, което не мисли по дружбашки, което обича своята родина, което не може да търпи произволите, злобата и невежеството на една тъмна и престъпна сган, която насила влачи един жизнен народ към пропастта.

В целия си политически живот днешните дружбашки министри на България ругаха, псуваха и оплюваха офицерството по мегдани и кръчми. Те раздухваха ниските инстинкти на българина, за да се докопат до властта. Офицерството бе прицелната точка на техните злъчни нападки. Наричаха го блюдолизническо, тъпоумно, страхливо и му показваха своите зъби и юмруци. Едва ли е минавало събрание, където тези политически пройдохи без повод и причина да не са изсипвали потоци от ругатни върху главите на нещастните български офицери.

По този начин те култивираха съзнателно омразата в селската маса, която иначе не бе зле настроена към своите военни учители и началници. Но това настроение, тази омраза беше нужна, за да може в даден момент да се унищожи, заедно с всичко умно и честно, и патриотичното офицерство.

„Героите“ на Владая начело с „председателя на републиката“ Стамболийски и „главнокомандующия“ Райко Даскалов, заедно с цялата банда от дезертьори и престъпници, никога няма да простят на това офицерство, което в края на септември 1918 г. им възпрепятствува да заграбят цялата върховна власт и да станат пълни господари на България, за да я погубят окончателно. И затова виждаме, че даже тогава, когато седнаха на отговорните министерски кресла, те не можеха да обуздаят злобата си и да се въздържат да не клеветят и ругаят офицера поне публично.

Например Ал. Стамболийски през 1919 г. като министър в кабинета на Т. Тодоров (Теодор Теодоров – б.м.) в една реч пред варненското гражданство окачестви офицерството като най-реакционното, най-сервилното и най-мизерното в духовно отношение съсловие, като се бе и заканил, че един ден той щял да му даде веднъж-завинаги заслуженото. Министър Омарчевски също тъй в публична реч в гр. Лом през 1920 г. нарече офицерите неблагодарници към дружбашкото правителство, които били тъпкани и отпред, и отзад с банкноти.

Тези цинични думи, излезли из устата на един министър, дават ясна илюстрация на настроението и мнението на видни дружбаши към офицерството. И ако днес тази глутница от политически акробати, която къса със своите вампирски зъби живото тяло на България, не е още напълно унищожила останалото честно и доблестно офицерство, за да си разчисти напълно пътя на произволите и разрушенията, това не е поради обстоятелството, че е настъпило някакво опомняне или че е изоставила пълното осъществление на плана си по други причини, а вследствие невъзможността изведнъж да се отиде до край.

Сега дружбащината има да се справя с „градско-адвокатски“ партии, с професори и студенти, с владици и свещеници, с адвокати и съдии, с учители и чиновници. Но ще дойде ред и до офицерството, защото и то е част от здравата и честна интелигенция, която трябва да се премахне, за да се обезглави българският народ и да се върне назад към времената на черното робство, когато е имало само тъпоумни и развратни властници и покорна рая.

Обществото обаче знае, че храброто и безкористно офицерство не ще тръгне ръка за ръка с владайските престъпници, които дигат паметници на измяната на отечеството и за които генерал Франше Депре бе казал, че от тяхното предателство той се е ползвал, за да пробие фронта на Добро поле, но че като честен войник ги презира като подли и недостойни синове на своето отечество.

Българският народ не може да допусне, че неговите офицери ще скъсат връзките си с интелигентното, честното и доблестното в тази страна, за да тръгнат с една мафия от престъпници, която се разлага и изчезва под тежестта на собствените си грехове. Кой български офицер ще вдигне ръка върху своя народ в защита на дружбашките престъпници?! Дружбашите може би разчитат на това, но вий, родолюбиви офицери, не ще тръгнете из този позорен път.

Те разчитат, вероятно, че вий не съзнавате какво за делата на всекиго от вас в едно много близко бъдеще ще се подири сметка и даде заслуженото, а главно, че вярват какво вий сте забравили светостта на вашия дълг и отговорността ви пред народа и историята.

Вий ще трябва да докажете на народните потисници, за които няма нищо мило и скъпо в нашата родна земя, че не сте толкова наивни и късогледи, колкото те ви мислят и че добре разбирате къде е вашето место и в какво трябва да се прояви вашето съзнание и родолюбие в борбата на тиранията, разврата и тъмнината с честното, непоквареното и патриотичното.“

Ньойският договор е подписан именно в градчето Ньой като отмъщение заради убития от Цар Калоян маркиз дьо Ньой. Българската делегация е била поставена да седи точно под портрета на маркиза-нашественик. По време на преговорите е било казано достатъчно ясно, че този договор ще бъде отмъщение заради разгрома на европейското рицарство през 1205 година. Когато се подписва договора, при който България бива орязана на парчета един френски граф, доволно казва, че отмъщението е сторено и костите на граф Ньой спокойно можат да почиват в мир.
Тогава именно Александър Стамболийски троши писалката, с която е подписал договора. И на 14 юни 1923 не му простиха и това.

В резултат всички знаем как е изглеждала след Ньой България:

---
Независимо от родово-масонското апотеозиране на своя тъст Кимон Георгиев и умишлено насилване над Историята, бившият социалистически ОФ тартор и предишен омбудсман, няма да успее да изопачи историческата истина за съдбата на България и да отмести фокуса за бъдещите изследователи на този период от историята на България.

Защото Гиньо Ганев забравя исторически доказания факт, че рушителите  на  България никога не влизат в Пантеона на България!

Професор д-р Недю Недев дава изчерпателни отговори на тези въпроси, като ни запознава с историята, философията и ритуалите на свободните зидари.

Авторът търси корените на масонството ... не спестява и редица неудобни въпроси: Какво е участието на масоните в превратите от 9 юни 1923 и 19 май 1934? Масони ли са контролирали правителството на Отечествения фронт след 1944 година?

Едни от най-емблематичните личности, за които пише авторът са Георги Сава Раковски, Тодор Александров, академик Михаил Арнаудов. Масони са били и ред видни политици и общественици като Атанас Буров, Константин Величков, Георги Данаилов, Кимон Георгиев, началникът на отдел „А” на Държавна сигурност Никола Гешев и др.

Александър Т. Балан, който също е бил масон, е казал:

"Свободните зидари не са партия, но простират своята работа в средата на всяка партия, както и повсъде вън от нея..."

И е имал право.

Българските историци са в дълг към истината за 9 юни1923, предопределила жалката съдба на България вече повече от 90 години!

Автор за Плевен Онлайн Портал:
д-р инж. Никола Тодоров, доцент