През 1 век пр.Хр. властта в Идел [1], [2] минава в ръцете на династията АЛАН. По нейно време се усилва влиянието на масгутските роднини на жената на царя Ер-Таш. Това предизвикало недоволството на старата иделска българска аристокрация. Те влезли във връзка с хоните на юг и успели да доведат нещата до личен двубой  за трона между Ер-Таш и хунският военачалник Агарджа Дуло. Агарджа победил и се оженил за сестрата на на Ер-Таш. Така се поставило началото на 1 хунска династия в Европа.
            Дошлите с Агарджа хуни били потомци на северокитайските българи - сянбийците. През времето на живота им там техния език претърпял незначително влияние от съседите (особенно манджурите). Хуните наричали Идел - „Итил” или „Атил”, иделските булгари - „буляри” или „биляри”.  А пък иделските българи наричали своите азиатски родственници – „сербийци” или „сюрбийци” (от „сянби”). В Идел болшинството от хуните бързо се върнало към господстващия там огузо-тюркски език, но няколко десетки думи били съхранени от българските жреци. Те били заинтересовани от дистанцирането на своята каста от всичко простонародно и светско (в това число и от народната реч). Част от сербийците по-късно се смесила с иделските фино-угри и положила началото на сербийската етногрупа, която в 16 век получила названието „чуваш”.
            След смъртта на най-силния иделски Цар от 1-ва хунска династия Кама-Батир в Идел избухнала война между синовете му за трона. От това се възползвал друг хунски военачалник Булюмар (Баламбер). Той се оженил за дъщерята на Кама Батир – Туран Бика и завзел царския трон, основавайки династията АТИЛ  (ние условно я наричаме 2 хунска династия). Потомците им продължили да се причисляват към рода Дуло.
            Царят на Сасанидския Иран Шапур II склонил Булюмара за съвместна война срещу Византия в замяна на ежегодната иранска дан на Идел.

            В 370 г.  българската войска развърнала широкомащабно настъпление на запад. Съюзниците на Византия кавказко-донското Аланско княжество, основано от избягалите  от  Идел представители на Аланската династия и Готското княжество в  Приднепровието а също и византийските градове в Причерноморието били покорени и включени в състава на Идел.

            В 378 г. българската войска разгромила византийците под Адрианопол.

            Войната след това прерастнала в завоевание на Европа. (б.р. - поводът за настъпление бил, че кралят на франките отровил жена си Ремина, която била сестра на Атила). Този потомък на Булюмар най-много се прославил в походите си на запад. В том 3–ти на сборника „Джагфар Тарихи” се съдържа списъка на иделските и български царе от всички династиии с годините им на управление.  (б. р. - посланиците Маркар Каратун и Арслан Тертер са отнесли там пък списъка с генеалогията на Царете от нашата Дунавска България).

            Атила (434-453) подчинил на Идел цяла Европа от Франция до Карпатите. Затова е наречен "Бич Божи"! Изночната Римска империя (Византия) и Западно-Римската империя плащали данък на иделските царе, а много германски, влашки и славянски племена служели в хуно-българските войски. 

            Столицата на II-ра хунска династия отначало бил основания от Булюмар аул (селище) Хон-Балин (на мястото на днешния Киев), после в Унгария и накрая в Германия.

            Но след смърта на Атила в 453 г. в Идел се разгоряла война между българите и част от подвластните им племена, а после и между синовете му. Синът на Атила, Кермек (Ирник по славянски, от когото водят потеклото си Кубрат и Аспарух и затова са с права върху Царската власт),  който станал Цар на Идел, се опитал да съхрани владенията на баща си в Европа , но напразно: българската държава загубила Западна и Средна Европа, съхранявайки под своята власт само източната и част.

            Потомъкът на Кермек – иделският Цар Буляк (Болох), се опитал, в съюз с Иран,  да отвоюва от Византия част от завладените от нея причерноморски земи. В 516 г. Иделската войска водена от най- големият му син Ас-Терек, състояща се предимно от долноволжски българи-сувар (савир), завзела Армения и почти цяла Мала Азия. Местното население от тюрко-българи оказвало повсеместна помощ на своите съплеменници. Но през същата година в Казахстан се срещнали войските на Тюркския каганат (образуван от средноазиатските българ-тюрки, т.нар. ”ерми-гермихони”) и българският отряд на другия син на Буляк. Средноазиатските тюрко-българи е прието да се наричат в науката – тюркути, за разграничение от иделските тюрко-българи.
            Тюркутите от името на своя каган поискали от иделския Цар да им плаща данък „заради тяхното ненападение”...  Заедно с това възстанали подвластните на Идел казахстански киргизи - те били подмамени с по-ниски данъци от тюркутите.  При това положение Буляк предпочел да сключи съюз с кагана и да му плаща данък,  а своите главни войски извел от Мала Азия и Армения в Казахстан за потушаване на възстанието. Доволните тюркути не попречили на иделците да потушат метежа.

            В 520 г. Буляк умрял и трона заел Ас-Терек - най-големият му син. Две години по-късно тюркутите сключили антиирански съюз с  Византия и поискали от иделските българи да прекратят нападенията над византийците. Ас-Терек не се подчинил на това искане и тогава тюркутите помогнали на най-младата му жена, суварката Бояркъз, да вземе власта през 527 г. Тя била привърженичка на тесния съюз с Тюркския каганат и основателка на Суварската династия  (суварите това бяха долноволжските българи). Бояркъз организирала физическото премахване на синовете на Буляк от другите му жени. Сред тях загинал и Ас-Терек.
            След това Идел се разпаднал на два бейлика (княжества) - Българско тарханство и Суварски бейлик (източната Волго-Сибирска част на Идел).
            Българското тарханство било основано от сина на старшата жена на Буляк-Джанбек (династичното право на трона било негово). Отначало той избягал в Крим, където служил при византийците, а после отишъл при хуно-българите в Приазовието и основал Българското тарханство с център в Бунгар или наричан още Ечке-Булгар (Фанагория).
            Други големи градове на тарханството били Банджа-Кепе (или наричан още Агарджа (Керч), Тамья-Тархан (Тмутаракан) - от него в по-късни времена тръгва началото на донското казачество... и др. Много скоро границите на тарханството обхванали другите области на Причерноморието, Средното Приднестровие и Предкавказието. Населението се състояло от българи, алани и анти (славяни).
            В 558 г. Българското тарханство било принудено да признае зависимостта си от аварите и подчинените им угри (старите унгарци ). Но след това гермихонската аристокрация се разделила на две групировки – ермийци и узи. Узите взели властта в Тюркския каганат и значителна част от българите-ермийци,  начело със своя баил Аскал, напуснали в 563 г. Туркестан и се присъединили към Българското тарханство. Наследника на Джанбек по това време - Тама-Тархан, приел съплемениците-ермийци на служба и разрешил да се заселят в  областа Хон-Балин, след което главното им селище получило името на Аскал.  Самият той се оженил за дъщерята на Тамья - Тархан и техният син Алвар Аскал (577- 602г.),  обявил пълната независимост на своето тарханство от Аварския каганат. 

            Административния център на тархансвото вече било селището Аскал. Брат му Апсих, с част от трансилванските българи, обаче останал верен на аварите. През същата година Апсих поканил Алвар на преговори при р. Бурат (Прут) и вероломно го убил. Само че, новият бег (управител, княз) - по-младият брат на Алвар - Бу Юрган (т.нар. Органа), съхранил независимостта на Българското Тарханство при подръжката на Византия. Съюз с нея бил сключил още Алвар.
            През 619 г., за укрепване на този съюз, Бу Юрган, с част от българите, приел християството от гърците във византийския град Кряшен (Корсун, дн. Херсон).   От тогава кръстените българи почнали да ги наричат „крешени”. Тази постъпка на Бу Юрган предизвикала недоволството на болшинството българи - тенгрианци и на него му се наложило да отстъпи властта в тарханството на най –възрастният син на Алвар - тенгрианеца Кубрат.

            В 620 г. по-малкият брат на Кубрат – Шамбат, по негово нареждане построил в Аскал крепоста Бащу (Киев),  която превърнала това селище в град.
            В Аскал-Бащу живеели българи, анчийци (славяни), гърци (потомци на пленените при Адрианополската битка - 378г. и заселени в Хон-Балин), както и представители на други народности. През същата година, Шамбат, с войска от българи и анчийци, се отправил на поход срещу аварите. Походът се оказал успешен и той завоювал обширни територии от Прибалтика до Средния Дунав. Провъзгласил собствена държава под името Дулоба (област на рода Дуло). Славяните го почитали като светец за избавлението си от аварското иго и му помагали с всичко. Те наричали държавата Дулеба.

            Кубрат поискал от Шамбат да да присъедини Дулоба към Българското тарханство, но той отказал и получил от Кубрат прякора ”Кий” (Отделения, Отрязания). Само че, похода на Шамбат и образуването на Дулоба (съществуваща от 623 до 658г.), подкопало могъществото на аварите. Това позволило на Кубрат да насочи вниманието си на изток,  където Тюркският каганат се тресял от граждански войни и изживявал последните си дни.

            През 629 г. Тюркският каганат се разпаднал и разделил на две части – Баласагунска (средноазиатско-монголска) и Хазарска (западноказахстанска). Кубрат веднага подчинил под своята власт българския суварски бейлик и през 630 г. провъзгласил отново обединените Иделски земи в единно българско Царство, наречено Булгар (Булгария). А названието Идел се закрепило за Волго-Камската речна система.  Към имената на седемте най-големи реки от тази система почнали да прибавят думата „Идел” - ”Кара Идел” (Волга), ”Ак Идел” (Белая), ”Чулман Идел” (Кама), ”Сура Идел” (Вятка), ”Була Идел” (Черемшан) и т.н. По причина на своята мощ (територията на България се простирала от Дунав до Енисей ( българската държава от  7 - 9  век често била наричана Кара Булгар, т.е. „Велика България”. Тъй като главното значение на българската дума „кара” по това време било велик, могъщ. Друга дума синоним на „кара” била „урус” и българите от другите краища наричали българите от Украйна „кара-булгари” или „урус –булгари” т.е. „велики българи”.  Понеже  точно на тази територия през 7 - 9 век се намирали „великите” (т.е. политическите) центрове на държавата. Главният от тях бил Бащу (Киев, по името на Шамбат Кий). Именно украинските българи изиграли решаваща роля при възстановяването на българската държавност под името Булгар!

            След смърта Кубрат през 665 г. най-големият му син Бат Баян наследява Велика България, а най-малкият - Аспарух през 681 г. създава днешна Аспарухова България.

            Бог да пази 1330 годишната ни майка България!

            [1] Фархат Нурутдинов “Българите и световната цивилизация” , Приложение към книгата на Бахши Иман “Джагфар Тарихъ” –  свод древнобългарски летописи, издадени в гр. Оренбург през 1993 г. (Статията е написана през 1979 г. въз основа на откъси от изгубената в началото на 80-те години на хх век книга на Мохаммед-Гали “Хон Китабъ”)

            [2] Акад. Йордан Стоилов Иванов, Асистент Анна Зографова – Чл.кор. на академия „МАБИК”, Асистент Елисавета Кърпарова – Гурния,  “ Българите в етнофонда на човечеството – империи, държави и царства – V хилядолетие пр.Хр. –  ІХ век”  (Научен ДОКЛАД на Втори интердисциплинарен конгрес по история на Стария свят, Секция „Цивилизации и култури на древните българи – V хил. пр.Хр. – ІХ в., online: http://mont-press.com/index.php?article=19944&short=&action=open)

Плевен онлайн портал/

д-р инж. Никола Тодоров, доцент