Блогът на fascindoo :: Иван Александър, Иван Шишман, Кера Тамара и Баязид I. Проклятието и краят на Баязид I

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.08.2016 14:24 - Иван Александър, Иван Шишман, Кера Тамара и Баязид I. Проклятието и краят на Баязид I

Автор: fascindoo Категория: Политика

Прочетен: 1355 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 20.08.2016 19:20

Предателствата на баща и син - Търновските владетели
Иван Александър и Иван Шишман

При османските нашествия през 14-ти век се използват освен собствените им орди, но и войски – насилствено или доброволно - на "неверниците", т.е. от християнските народи в Източната Римска импирия, България и Сърбия в борбата им срещу останалите "неверници". Всеки превзет град трябва да приеме исляма, да плаща данък или, ако се съпротивлява, да бъдат третирани като "езичници" и унищожени. Но онези, които имат Свещена книга, като Библията, и са християни, могат да плащат данъци и да признаят властта на османците, като станат васали.
През 1375 г. Йоан V Палеолог сключва съюз с османците и става техен васал, в случая на Мурад I.

Всички балкански феодали тогава стават васали на Мурад I. Такива стават синът на Вълкашин, на име Марко, деспот Йоан Драгаш, Вук Бранкович, сръбския княз Лазар, Константин Драгаш от Кюстендил.

Цар Иван Александър умира през 1371 г. и дотогава е в полувасалски отношения, но синът му от еврейката Сара, Иван Шишман през 1372 г. става васал, като даже изпраща сестра си Кера Тамара в харема на султан Баязид I. Първородният му син от царица Теодора, Иван Срацимир от Видин става много по-късно васал, като в 1386 и 1387 г. участва с българска войска в османските походи.

През 1377 г. Йоан V Палеолог отстъпва на Мурад I крепостта Галиполи и османските пълчища се настаняват трайно в Европа, а османската столица се премества от Бурса в Одрин. Иван Срацимир става именно тогава васал, за да запази Видинското царство.

1----------------------------------------------------------------------------------

Търновският завоеватeл

1393г. БИТКАТА ЗА ТЪРНОВГРАД

Превземането на Търново на 17 юли 1393г. нанесло съкрушителен удар на Второто българско царство. Две години по-късно цар Иван Шишман бил посечен, на следващата 1396 година турците разбили кръстоносния поход организиран за тяхното прогонване, след което пленили цар Иван Страцимир и го изпратили в Бурса, а през 1413г. окончателно завладели българските земи.

ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА
В началото на ХІVв. турският емират на Осман и наследниците му започнал стремително да се разраства. Още при вторият султан Орхан османците успели да стъпят на Балканския полуостров и да започнат настъпление и в Европа. По това време останалите турски емирати в Мала Азия и християнските държави в Европа се намирали в етапа на развития феодализъм, който се отличавал със слаба централна власт и почти независими едри феодали. Докато емирите на останалите бейлъци и християнските владетели разчитали на малки, добре екипирани и добре обучени феодални армии, то османците предпочели да използват голяма армия, отчасти платена от тях, но отчасти съставена от зле екипирани, но силно мотивирани от жаждата за плячка доброволци. Приписват на султан Мурад І израза, че е по-добре да има 100 железни стрели, отколкото 10 златни, т.е. че предпочитал голяма, макар и зле екипирана и обучена войска, отколкото елитна, на малобройна армия.

При стъпването на османците на Балканите Византия била разкъсвана от борби за трона, България се радвала на относително спокойствие, а Сърбия на просперитет. В средата на ХІVв. обаче настъпила промяна. Усилията на Византия да привлекат помощ от Западна Европа срещу турците предизвикали точно обратния ефект – унгарци и савойци нападнали България подпомагайки император Йоан Палеолог, но в резултат от действията им османците успели да стъпят здраво на Балканите. В Сърбия цар Стефан Душан починал и многонационалната му империя се разпаднала. Все пак наследникът му цар Урош и крал Вълкашин с брат си Йоан Углеш успели да организират внушителна армия за спиране на османското настъпление, но кампанията приключила с катастрофален разгром при Черномен през 1371г..

НАСТЪПЛЕНИЕТО СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
След битката при Черномен настъпил мирен период в българо-османските отношения, скрепен от династичния брак между султан Мурад І и дъщерята на цар Иван Александър Кера Тамара. През 1386г. обаче мирът бил нарушен и турците превзели Пловдив и София. Последвало нападение срещу Сърбия. Сърбите първоначално успели да нанесат поражение при Плочник през 1387г. Османците излели своя гняв срещу цар Иван Шишман и добружанския владетел Иванко, които през 1388г. били нападнати от 30-хилядна армия начело с великия везир Али паша. На следващата година в битката на Косово поле паднали султан Мурад І и княз Лазар, а новия сръбски владетел Стефан трябвало да се признае за васал на султан Баязид І.
През 1391г. възползвайки се от затрудненията на султан Баязид в Мала Азия влашкия воевода Мирчо предприел настъпление срещу завзетите от османците през 1388г. български земи и достигнал до Карнобат. Според турския историограф Ахмед Джевдед паша власите били отблъснати от войските на Гази Ахмед паша.

НАЧАЛОТО НА ОБСАДАТА НА ТЪРНОВГРАД
През 1393г. султан Баязид І предприел ответен удар – начело на огромна за времето си армия той потеглил на поход срещу воеводата Мирчо. Баязид достигнал до Никопол, където пристигнали пратеници на Мирчо и през месец март бил сключен мирен договор, според който влашкия воевода се признавал за турски васал и трябвало да плаща ежегоден данък от 3000гроша. Тъй като в грамотите си Мирчо престава да се титулува като „господар на земята на деспот Добротица и владетел на Силистра”, то изглежда е трябвало да отстъпи тези земи на султана. След сключването на мира потегляйки обратно Баязид ненадейно обсадил Търново. Началната дата на обсадата не е известна. Сведенията, които дава Григорий Цамблак показват, че става дума за мащабна и продължителна обсада. От неговото известие се вижда, че Търново е бил подложен на пълна блокада от всички страни, което както изтъква той е било нещо необичайно. Търново е бил голям средновековен град и малките армии от периода на Второто българско царство били твърде малобройни да подложат едно такова селище на пълна блокада. Най-често били блокирани една или няколко порти. Османската армия формирана на съвсем различен принцип обаче била достатъчно многобройна за да бъде поставен градът под пълна обсада. Поради архаизирането на народите в изворите е трудно да се каже кои от васалите на султана са участвали в кампанията, но е ясно, че е била прехвърлена и анадолската войска.

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ ТЪРНОВГРАД
Средновековният Търновград бил разположен на хълмовете Царевец, Трапезица и

Момина крепост. Царевец и Трапезица поради своите природни дадености са два труднодостъпни хълма, а допълнителното им укрепяване правело изключително трудно превземането им с щурм. Между двата хълма бил разположен Новия град, който днес се нарича Асенова махала. Този квартал също бил защитен с крепостни стени. Той се разделял от река Янтра, като моста вероятно също е бил укрепен, както в периода на турското робство.

На хълма „Момина крепост” се намирало третия укрепен квартал – Девинград. Склоновете между Царевец и Девинград също представлявали квартал на Търново, но той бил извън градските стени и там живеела най-бедната част от населението. В участъка между Царевец и извивка на река Янтра бил разположен латинския квартал, наричан в периода на турското робство Френкхисар. Северно от Трапезица се намирал също неукрепения еврейски квартал.

КОМАНДВАНЕТО
Съществуват разногласия относно това кой е ръководил отбраната на Търново. Сведенията на Григорий Цамблак създават впечатлението, че тя се е ръководела от патриарх Евтимий. Текстовете от „Канон молебен за царя” от Ефрем и народните предения обаче дават основание да се счита, че в началото отбраната е водена от цар Иван Шишман и синът му Александър, които едва при падането на Търново успели да избягат в Никопол. Сведенията в изворите дават основание обаче да се обоснове и алтернативна версия, че Иван Шишман е бил в Никопол през месец март, където са се водели преговори със султана и с влашкия воевода Мирчо, а след нападението на Търново неуспешно се е опитал да извърши пробив. Една преписка върху ръкопис от ХІІІв. на Радослав Вельов от Клисура, чиято достоверност се оспорва поради видимо по-късния стил на писане съобщава, че Баязид е нападнал Иван Шишман край Търново и царят е бил разбит. Относно сведението има дискусия ако бележката е автентична, то дали става дума за самото превземане на Търново или е имало първо сражение извън града.

Дискусионен е въпросът и кой е ръководил османската армия. Според Григорий Цамблак обсадата е ръководена от султан Баязид І. В Троицкия летопис се споменава, че военната кампания е ръководена от сина на султан Мурад емир Челеби и това е станало причина да съществуват и мнения, че ръководител на обсадата е бил престолонаследника, тъй като това е титла, носена от султанските синове. В някои документи от ХІV-ХVв. обаче самият Баязид е бил наричан Челеби и по времето, когато вече е бил султан. Следователно няма причина за съмнение, че султан Баязид лично е участвал в обсадата на Търново.

ОБСАДАТА
Търново е превзето от турците на 17 юли 1393г. Нямаме сведения колко време е продължила обсадата. Георги Сава Раковски пише, че обсадата е траяла три месеца, но не е посочил какъв източник е ползвал за тези данни. Този период обаче приблизително отговаря на времето между сключения договор с Мирчо край Никопол и датата на превземане на града. От сведенията на Цамблак може да се направи извод, че обсадата е продължила дълго и Баязид дори вече се е готвел да я снеме и да се оттегли.

Как е станало самото превземане на Търново също не е известно. Според преданието Търново се е състоял от 4 укрепени квартала: първият бил Трапезица и разположената под хълма Долна махала, вторият бил Царевец, третият бил Френкхисар и четвъртия обхващал района около днешната черква „Успение Богородично”. Последният квартал бил най-слабо укрепен и първо той бил превзет от турците. Пробивът станал в участъка между Сечената скала и Каябаша. Първият проникнал в града турчин бил Адил баба, но бил убит на около 180-200крачки от Сечената скала в посока към Каябаша. Мястото, което е било сочено като негов гроб се е намирало при бабукчийската чершия, където имало железен прозорец и каменна глава, обозначаваща мястото, където е бил убит. Пак според същото предание мястото, от което турците проникнали в крепостта им било посочено от един евреин, който по-късно също бил убит. Според друго предание обаче, т.нар. „Жидов гроб” не е бил на евреина, предал Търново, а на един от митичните великани основали града. Цамблак неясно отбелязва, че градът паднал, когато грехът надделял и понеже Божията воля допуснала това, а не заради силата на султана. Тези данни показват, че все пак вероятно става дума за предателство. Според друго предание един от завоевателите на Търново Мехмед Фехти е бил погребан в храма „Св. 40 мъченици”, като сградата била превърната в джамия и била наричана „Теке джамиси”.
По-сложен е въпросът обаче как е станало самото превземане на Търново. Както вече стана дума градът не се е състоял от една единствена крепост, а от няколко укрепени квартала. При това положение дори да бъде превзета някаква част от града, то останалите квартали е можело да продължат да се отбраняват самостоятелно. Репресиите спрямо населението на Търново описани от Цамблак и Йоасаф Бдински, а също в руските летописи показват, че Търново е имал участта на превзет със сила град. Храмовете намиращи се на Царевец, Трапезица и около нея били или превърнати в джамии или разрушени. Единствено храма „Свети Петър и Павел” се е запазил през цялото турско робство като действащ и там се е преместил и патриарх Евтимий. Това показва, че тази част от града вероятно е капитулирала и затова е имала по-благоприятна съдба.

СЪДБАТА НА ПОБЕДЕНИТЕ
След падането на града преговорите с Баязид били водени от патриарх Евтимий. Църковния глава успял временно и частично да облекчи положението на завзетия град. Но патриархът трябвало да напусне патриаршеския дворец и храм и се настанил в най-голямата от оцелелите черкви – " Свети Петър и Павел”.
Градът бил подложен на рушене и разграбване. Със заграбеното султанът надарил и своите християнски васали – Константин Деян получил намиращите се във Великата Лавра мощи на св. Иларион Мъгленски, а Страцимировия син Константин по-късно успял да издейства да бъдат пренесени във Видин мощите на св. Петка Търновска, които се пазели в дворцовия храм носещ нейното име, а също мощите на св. Теофано и св. Филотея.
Иван Шишман и Мирчо не се примирили с новото си положение и потърсили помощта на унгарския крал Сигизмунд, който започнал да подготвя кръстоносен поход срещу турците. Султана предприел превантивни мерки и Търново било сполетяно от нова вълна от репресии – патриарх Евтимий след като бил изведен за публична екзекуция, макар и да бил пощаден бил заточен в Бачковския манастир, 110 търновски първенци били избити, а част от населението на града било изселено. Вероятно сред загиналите в боевете за града, а след това и при репресиите са изброените боляри в Бориловия синодик: Семир, Иончо, Добромир, Иваншо Арцо, Трошан, Ратен и неговия брат Карач, Потръц, Ханко, Стано, Михаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Воислав, Константин, Годеслав, Чръноглав Възползвайки се от ситуацията през месец август 1394г. амбициозния цариградския патриарх Антоний поставил митрополит Йеремия да управлява Търновска епархия. Баязид предприел нов поход срещу Мирчо, който завършил с победа на турците в битката при река Арджеш. На връщане на 3 юни 1395г. по нареждане на султана цар Иван Шишман бил екзекутиран. Мирчо с помощта на унгарците успял да завземе крепостта Холовник и да блокира анексирания от турците Никопол. През 1396г. обаче кръстоносната християнска армия която обсадила Никопол понесла катастрофално поражение. Възползвайки се от обстоятелството, че Иван Страцимир се е предал доброволно на кръстоносците султана подмамил царя с лъжливи обещания за мир, пленил го и го изпратил в Бурса.
В битката при Анкара през 1402г. султан Баязид бил пленен от Тимур, което позволило на много от прогонените от османците владетели да се върнат в земите си. Тогава вероятно Страцимировия син Константин се е върнал във Видин, а Шишмановия син Александър, който бил поставен за управител на Самсун също се върнал в земите си.
Двайсет години след падането на Търново обаче станало т.нар. „Второ разорение на България”. През 1413г. Муса Кеседжия нападнал българските земи на север от Балкана и ги завоювал отново. Константин избягал в Унгария и починал при едно свое гостуване на деспот Стефан Лазаревич в Белград. Скоро след завземането на българските земи Муса бил разбит и убит от брат си Мехмед. Победителят в междуособната война обаче не върнал земите на Александър, а го изпратил да управлява Смирна, чийто владетел Джунеид бей пък получил Никополския санджак.

2-----------------------------------------------------------------------------------

Хайде сега да видим и информацията за кера Тамара.

Първо Кера не е име. Кера означава господарка. Днес в Гърция казват кирия или кира за госпожа. Времето в което се развиват тези исторически събития България е владяла византийски земи. От укито е видно че Тамара е била омъжена , "но е невъзможно да е била омъжена за Константин по простата причина; че тя е вдовица от 1371 год; а се знае, че Контантин Драгаш е починал през 1395 год. "Така че най-вероятно Мария да е била омъжена за знатен византиец. Обърнете внимание на още една грешка в укито: and Gьlзiзek Hatun who was of ethnic Greek descent."
По това време етнос гърци, като понятие не е съществувало, за да бъде дефинирано така, и то от учени с претенции за исторически познания.

Дъщеря на цар Иван Александър (1331-1371) от първия му брак, родена към 1340 г. Съпруга на деспот Константин, с когото е изобразена в Лондонското Четвероевангелие (1355-1356).

Според „Безименната българска летопис“ след възкачването на цар Иван Шишман (1371-1395) Мурад I изпраща при него посланици с настояване да получи ръката на сестра му, вероятно вече вдовица. Макар да не желае и да протака известно време, българският владетел е принуден да се съгласи. В Синодика на Българската православна църква по този повод е записано: „На Кера Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, велика госпожа, съпруга на великия амир Амурат, която му бе отдадена заради българския род. А тя, като отиде там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет“.

В този книжовен паметник следователно се изразява виждането, че „отдаването“ на принцесата деспотица е необходимост, по неволя. Резонно е да се допусне, че то е наложено от масираната османска експанзия след разгрома на серския деспот Йоан Уг- леша (ок. 1365-1371) и крал Вукашин (ок. 1362-1371) в битката при Черномен (дн. с. Орменион, Гърция) на 26 септември 1371 г. и от пораженията на българите през лятото и ранната есен на 1372 г. в няколко въоръжени сблъсъка.

Указания за това са сведението на Коджа Хюсе- ин (XVII в.), че Мурад I се отправя срещу Румелия и владенията на българския владетел през 773 г. по хиджра (15 юли 1371 – 2 юли 1372), и посочването на царя на България в грамота от 1372 г. на трансилванския воевода вече като съюзник на османците. Пропадането на коалиционния проект за изтласкване на нашествениците от цар Иван Шишман, княз Лазар Хребелянович (1371-1389), деспот Йоан Углеша и крал Букашин, интензивният османски натиск, довел до разгрома на владетелите на България и Сърбия, и загубата на Ихтиман, Самоков и Ямбол с техните области изправят българските управници пред дилемата да дадат отчаян решителен бой или да търсят дипломатически изход. С оглед на черно- менската, чамурлуйската и ямболската катастрофа, на сериозните загуби на територии, ресурси и жива сила и липсата на надеждни партньори те предпочитат дипломацията. Според Лаоник Халкокондил (ок. 1423 – ок. 1487) след претърпените несполуки цар Иван Шишман „проводил пратеници при Мурад и постигнал споразумение да подпише договор, който го задължавал да подкрепя Мурад срещу враговете му. Освен това се съгласил да омъжи една от дъщерите си или сестра си за Мурад“. Предизвиканият от поредицата неуспехи дипломатически демарш на цар Иван Шишман за възпиране на нашествениците завършва с примирие, скрепено с визирания брак на Кера Тамара през 1372 г. По уточнението на Георги Баласчев то е политически съюз и не легитимира ва- салитет на българския владетел спрямо османския емир²⁰¹. Съвсем алогична е резолюцията на Колин Имбър, че чрез този брак султанът се налага над българското царство.

През блендата на националния романтизъм това решение на цар Иван Шишман може да изглежда недостойно. Ала то е достатъчно прагматично, понеже прекратява набезите на османците, гарантира в известна степен тяхната лоялност и предоставя възможности както за запазването на наличния потенциал, така и за акумулирането на сили, енергия и ресурси.

Диспозицията е, разбира се, далеч от идилията. Но е факт, че български войски не участват в последвалите османски кампании за разлика от гърци и сърби. Има податки, че в пределите на царството са върнати територии, овладени по-рано от завоевателите, може би в знак на добра воля. Ето защо трибуната на българската политическа мисъл през епохата – Синодик на БПЦ – оценява споразумението с иноверците като необходимо и целесъобразно.

Освен с изключителната си красота Кера Тамара е впечатлявала с царствено достойнство и величие. Любима жена на Мурад I, тя запазва своята православна вяра и помага според възможностите и обстоятелствата както на цар Иван Шишман и на България, така и на населението на отдадените й във владение вакъфи.

Кера Тамара е погребана в Бруса редом с османските владетели и господарки. „Гробницата – пише Роза Павлова по сведения на посетилия старата османска столица през 1909 г. П. С. Даскалов – се намирала до самата каменна стена и приличала на стара християнска църква, подобна на църквата „Св. Георги“ в София. Тя била постлана с рогозки. В нея имало два еднакви гроба. Ходжата посочил първия и казал, че тук е погребана българката султанка. По нейно желание гробът бил оставен открит (без надгробен камък във вид на саркофаг). Върху него растяла свежа зеленина, периодично подновявана от млад ечемик“.

Драматичната съдба на принцесата, отдадена на друговерец заради общността й, ала запазила вярата, честта и достойнството си, е инспирирала създаването на цял кръг фолклорни произведения (песни, легенди, предания) на тема „Мурад и Мара“. В тях на преден план неизменно се извежда достолепието на българката, която категорично отхвърля всякакви и несметни облаги, но не отстъпва от своята народност и от православието.

Кера Тамара е изобразена в една миниатюра от Лондонското Четвероевангелие (1355-1356) заедно със сестрите й Кераца Мария и Десислава и с първия й съпруг деспот Константин. „Нейният жив втренчен поглед, коментира Людмила Живкова, е обърнат с интерес към света. Големите тъмни очи гледат спокойно и уверено. Хармоничното лице разкрива пред нас един твърд и устойчив характер на волева и целенасочена натура“. Миниатюрата представя личност с „вътрешно и външно достойнство“.

Княгинята, курбан за вярата

- Маро льо бяла българко,
ела ми млада престани,…

Слънцето бавно, насила показа скръбен лик иззад зъберите на Момина крепост. Близна огнено кръста на Патриаршията и надникна зад стените на Царевец.
В твърдината беше мъртвило. Не звъняха камбаните за утринна, не се чуваше обичайната глъч. Като сенки се мяркаха забързани люде, шепнешком разменяха слова. Дори птички не пееха по клоните на дърветата. Престолнината се събуждаше след най-тъмна и тежка нощ. Снощи камбаните пак мълчаха, свещи не горяха в църквите за вечерня, Търнов не запали светлините си. Печал и мъка цареше навред.
На главната порта стражите спуснаха моста. Със скърцане и вопли веригите го наместиха върху сечената скала. Пред Царевец се беше проточил керван от тежко натоварени коне и мулета, покрити с лакти червено кадифе. Стражи в тежки доспехи обикаляха и проверяваха за последно самарите, изниско говореха с мулетарите и конярите. Народ, народ се беше събрал наоколо. Мъжете гледаха в земята, жените тихо хлипаха, а децата учудени не знаеха какво става.
През множеството мина тиха въздишка, хората се размърдаха. Откъм двореца се зададе царския кортеж.
Беше лето 1378-мо.
Търново изпращаше своята княгиня. Кера Тамара отиваше курбан заради българския род. Седем години чака Мурад отговора на Иван Шишмана. Беше поискал сестра му за харема си. Княгинята е красавица, умна и учена, малко бяха като нея княгини в югоизтока - да четат и пишат на всички богоизбрани езици и да тълкуват светите книги. Най-после болярите бяха настояли, а църквата замълчала и царят даде сестра си на Мурада с договореност той да върне земите български отвъд Хемуса, а Кера Тамара да остане с вярата си.
Напред яздеха войните, които тръгваха с нея. Зад тях идеше свитата на княгинята и ето: назад, на черна кобила яздеше самата княгиня. Тълпата се раздвижи, мъжете стиснаха юмруци и вдигнаха глави натам, жените заизвиваха като на умряло, децата запищяха. Народът пристъпи крачка напред към своята любимка. Стражите избързаха и застанаха пред кервана. Стотникът се вдигна на стремената, хвърли поглед назад, даде знак и керванът бавно потегли. Заподреждаха се животни и керванджии, и поеха към Устето, към прохода и Хемуса, на юг.
Княгинята яздеше бавно, обръщаше поглед наляво и надясно към хората, усмихваше се. Не искаше да я запомнят тъжна, искаше да им остави вяра, че не всичко е изгубено, че има надежда за Търново и България, че тя не отива напразно в чуждия двор при друговереца. Жените протягаха ръце да докоснат дрехата й, подаваха й децата си да ги погали, мъжете тайно изтриваха с юмрук предателска сълза. Мълчалите цяла нощ камбани забиха лудо, изпращайки своята княгиня, своята красавица, своята жертва за вярата. Народът се люшна и тълпата пое след нея, обичаната и жертваната. Множеството ставаше все по-голямо. Задаваха се тълпи от мъже и жени откъм Трапезица и Асенова махала, черни монашески редици идеха откъм „Великата лавра”, откъм манастирите и храмовете на Света гора, народ се нижеше от вратите на Момина крепост. Столицата опустяваше, всички искаха да изпратят Кера Тамара.
Тя все така се усмихваше и бавно яздеше сред напиращите отвред, любовта на хората щеше да я топли в далечните земи, в чуждия двор. Дълбоко наранена беше княгинята от Мурадовото предложение. Дълго Шишман бави отговора си, лично се срещна с Мурада, виждаше, че това е унижение, но друг изход не намери. Накрая даде сестра си в името на отечеството и православието. Съгледвачи твърдяха, че сам Мурад бил пленен от начетеността и красотата на българката. Голям почитател на женската хубост бил той и не само политическата изгода го накарала да направи предложението. Заради хубавата българка си струвало да остави земята й свободна, за да краси тя двора му.
Слънцето се издигаше все по-нагоре, изпепеляваше синьото на небето, керванът се виеше като змия по калдъръмения път и слизаше към Устито. Търново оставаше все по-назад. От близкото село бяха излезли още хора, всички бързаха, искаха да зърнат за последно княгинята, да я изпратят в дългия й път.
Кера Тамара дръпна юздите на коня и се обърна. Стотникът даде знак с ръка и множеството затихна. Дошъл беше моментът. Тук княгинята и кортежът й, керванът й, тръгваха сами на юг. Тук беше мястото на раздялата с изпращачите. За последно хвърли поглед назад, за последно вдигна ръка за сбогом. Столнината, хората от крепостта оставаха завинаги назад, в миналото. Оттук щяха да живеят само в спомените й, щяха да топлят далечните й нощи, щяха да й напомнят за българско, за Търново, за двореца.
Дълго над Устето се носеше „Многая лета”, благословии и църковни песнопения, дълго махаха хората на княгинята, дълго гледаха след кервана, докато и сетния войник се изгуби в далечината на прохода.

Десет години подари на своя народ Кера Тамара, сестрата на цар Иван Шишман, българската княгиня. Станала любима жена на султан Мурад, за една година се научила да чете и пише на турски. Това дало повод на султана да наруши каноните в империята и да разреши на жена си да присъства на събранията в улема. Въпреки обичта на султана, тя остава вярна на рода и религията си. Хрониките говорят, че жертвата на Кера Тамара не била напразна. В резултат на нейното застъпничество султан Мурад върнал на цар Иван Шишман територии на юг от Стара планина, завладяни през 1371 г. Османският натиск отслабнал за известно време и се възобновил едва след смъртта й в началото на 80-те години. За фаворизацията й в султанския харем говорят и други сведения. След завладяването на Странджа през втората половина на века черноморската крепост Ахтопол заедно със 17 други селища, била поставена под специален статут и освободена от данъци. Тази привилегия продължила до Освобождението, а областта носи и сега името Хасекия /от „хасеки”, т. е „любима жена на султана”/.
Гробът на Кера Тамара в Бурса е запазен и до днес във фамилната гробница на Османовци редом до този на султан Мурад I и посетителите го знаят като мястото на "българската царица Марийче". Според волята на Кера Тамара гробницата ѝ е оставена непокрита, а върху гроба ѝ се сеел ечемик.

Мястото, на което жителите на старата столица за последно си взели сбогом със своята княгиня и до днес носи името Марно поле. Там сега е централния търновски парк, намира се зад Военния клуб близо до паметника на Майка България и Община Велико Търново.

Нагоре