19-годишната Никол от Варна написа есе, което каза жестоката истина за България!

Народ под наем ли?

Така ли ще ни наричат децата ни, когато се опитват да разкажат за предците си?

Ще казват, че сме им разказвали за Стара планина, за Рила, за фолклор... че сме им показали как се пише на български.

Че сме ги научили да казват няколко думи на майчиния си език.

Не мога. Не искам. Няма. Няма да причиня това на семейството си. Няма да позволя майка ми да вижда внуците си чрез интернет.

Не искам да виждам земята ни опустяла, превзета...

Какво ви става хора, къде сте? Нима не чувате, децата ви как викат от чужбина? Нима не виждате колко ги боли? А на вас какво ви става бе, деца- защо се обръщате срещу корените си, сякаш са нищо? Гръб не се обръща на дълга...

Не няма да играя коза с войните, робството. Няма да препиша съкратения вариант на историята ни, за да предизвикам родолюбие.

Начели сме се на такива патриотични призиви. 

Аз само ще ви питам. Ще ви питам мъчно ли ви е вечер, като изгасите лампите?

А сутрин като си пиете кафето? Ще ви питам- не искате ли да изричате името на държавата си с гордост?

А песните, не ви ли липсват? А достойнството, то поне не ви ли липсва? Осъзнай се, народе? Къде отиваш?

От тази бездна трудно се излиза... Мирише ми на пошло, на корупция и на разврат.

На алкохол ми лъха, не на казанлъшки рози. Жалко.

А децата ти народе, не ти ли липсват. Не ти ли липсва смехът по ъглите на градчетата вечер, сутрешната шумотевица по пътя към училище... Да- училище.

Там, където си пием кафето, пушим си цигарите, псуваме даскалите като се обърнат. Не, не това училище.

А онова другото, където се научихме да пишем, да четем, където се научихме на уважение и срещнахме приятели. Май не страдаш много за него, народе...

Щом стотици биват закрити, а в други цари хаос. Не, няма нищо. Децата ще ти простят, като разберат през какво си преминал... ако изобщо някога се заинтересуват. 

Бяло, зелено, червено ли? За символика ще си говорим... попитайте на улицата- кока, пари и кръв. Още по-жалко.

Мъчно ми е, болно ми е. Много ми тежи, че така жестоко богатство цяло се унищожи.

Моля те, народе, спри за малко. Замисли се. Не е нормално кандидатурите за избори- било президентски, депутатски или други, да приличат на хроника на българската престъпна дейност от края на 20-ти и началото на 21-ви век.

Моля те, народе!

Научи се да говориш и да пишеш... после си прави визитки. И кому е нужно това насилие?

Нима не са достатъчни жертвите на катастрофи, по разбитите ни пътища, на побой, в развратните ни нощни заведения,на болните, които не могат да платят цената за живота си?! Стига. Спри. И не нападай тези, които са заминали, народе. Ти ги пропъди.

Да- със злобата и завистта, с подлостите, с подливането на вода. А и не сме родени да прекараме целия си живот на едно място.

Нека да пътуваме, да поработим, да натрупаме и опит и тъга, пък да се върнем да живеем на земята, на която принадлежим... Но всяка грешка се поправя, счупеното се лепи, намокреното се суши, пожарът се гаси.

Да, вярно, пепел ще остане, ще я дишаме, ще ни задавя, но в някой слънчев ден ще се самоунищожи. Вярвай си, народе, обичай и бъди добър. Не се поддавай на манипулация, недей да губиш разум. Действай спрямо правилата на сърцето, на морала и никога не ще сгрешиш. 
Пази се, народе, не се въвличай в тези кървави игри. Днес някой печели, утре на погребението му свеждат глави. Нечестността не е бизнес, от нея само страдат души.

Не си трови децата, не убивай мечтите в тях.

Спаси ги от мафиотски схеми , изцери болните им сърца. Не ги оставяй да притъпят гласа на съвестта. Припомни им що значи вяра, надежда, любов.

И тогава, когато всичко е направено, когато всяка битка е загубена, и нищо не се е променило- и тогава не се отказвай. Не се отказвай, че откажеш ли се... ще загинем...